#ShortStory: Входът на театъра

Историята е изцяло плод на авторското въображение.

В далечината стои силуетът на жена пред театъра. Това виждат групата от студенти, които се насочват към нея. Мъглата скрива пейзажите наоколо. Мирише на дъжд, но младежите не бързат да влязат в сградата. Поздравява се с трупата, ала изтощената жена, или поне това се изписва на лицето ѝ, не чака тях. Тя избира тихо и кротко да постои на мястото, на което намира удобство. Неподвижна и изправена, с кръстосани крака, мисли за вечерта. Почти няма минувачи през това време на деня, в което слънцето се губи. Тя се оглежда притеснено и застава на входа на театъра.

От мъглата бавно идват към нея двойка възрастни привърженици на класическата етика.
– Добро утро, госпожо! – поздравява мъжът от двойката.
Дамата им отвръща с благ поздрав и взема няколко банкноти от изтънчения господин. След двамата старци се насочва още една възрастна жена с огромна чанта към театъра. Чантата не изглежда да е пътническа, но е толкова пълна, сякаш притежателката ѝ се мести тук в този град. Тя също плаща скромна сума на изтощената жена пред входа. Жената с чантата отива в залата, а другата, която таксува, доволно поглежда парите, които стиска здраво в едната си ръка и извика на студентите от вратата.
– Този път осемнайсет лева. Успех! – мотивира ги продавачката на билети и се насочва навън.
Улиците се пълнят с ангажираните хора, за които започва денят. Събирачката на входа отива към претъпканата закусвалня до театъра и след дълго чакане взима девет банички и три кафета и само едно захарче към тях. Сякаш животът на студентите в театъра е достатъчно сладък, помисли си тя на ум, за да ги сподели после с останалите. Тя може да чака. Чакаше пред театъра всяка сутрин своите студенти, чакаше гостите на театъра, чакаше в близката закусвалня за храна и топли напитки и също така чакаше представлението да приключи пред входа. Това я прави щастлива всеки ден – да работи на входа на театъра.

Лятната сутрин от следващата седмица е още по-мъглива и мрачна за жената, въпреки ранния непредвидим изгрев. Пред сградата до колоната е поставено табло с информация, а пред него отлепен лист хартия, който е бил на колоната, според следите от евтино тиксо. Тя взима листа и прочита обявата. Съдържанието я смути. Неграмотно е написана заповед с няколко факта за затварянето на театъра. За миг я побиват тръпки и неясни спомени се смесват в съзнанието ѝ, а слънцето озарява лицата на всички минувачи. Студентите идват като малки човечета, които маршируват в далечината, а техният помощник препрочита обявата. Те разбират за новината от нея и тя им подава листа, но никой от групата не влага и капка интерес към написаното. Влизат за последно представление, безразлични към правилата, но искрено се забавляват. Гостите ги няма. Нито възрастни хора, нито туристи се спират пред театъра, сякаш са разбрали, че няма да работи. Жената влиза при тях в залата и вижда деветимата артисти, а те не се обръщат, дори въобще не се противят, че липсват гости в залата, единственият им гост остава невидим.

Хаосът на сцената между студентите е интересен. Жената си спомня, че никога не ги е гледала. Тя знае само дали утре ще играят по Бекет или Шоинка, или ще експериментират с авторска драматургия. Реши да не съжалява и да запази самообладание, все пак им помага само от три месеца. Сяда на първи ред, място седмо и зачака. Студентите спорят за главните роли и момчетата инфантилно скриват костюмите на момичетата. Нямат музика, защото някой е забравил да донесе. Единият от момчетата си играе с осветлението, а единственото гримирано и костюмирано момиче, което е готово за представлението, се върти в средата на сцената като пумпал под хаотичните прожектори. За миг жената мисли, че те са в действие. Иска ѝ се да е така. Един от групата извика, че е по-добре да тръгват. Актьорите напускат театъра. Жената се разочарова, но не ги спира. Тя остава на седалката на първия ред. Чака там тихо и спокойно. Чака да ѝ благодарят или да ѝ кажат няколко думи на раздяла. Оглежда празната зала, обидена на себе си. Влиза младеж с раница и попита:
– Ще се играе ли представлението? – жената се усмихна и казва мило, че вече е приключило, както и че ще е последното. Момчето си тръгва. Тя излиза пред входа на театъра. За малко да каже на глас, че не трябва да чака, но се спира с кашляне. „Само времето ще покаже къде ще отида, но едва ли ще е, където силуетите на мъглата не могат да се изяснят”, помисли си тя за първия цитат от книга, за който се досети.
Жената е замислена, изгубена в случката със студентите. Когато постоя до входа, видя друга група да приближава театъра. Те се събират пред колоната и залепят плакат на таблото. Дамата ги пита дали знаят, че театърът ще затваря.
– Това е редовната шега на едни хора. Театърът ще си работи – отговори един от групата. Продавачката на билети се успокои и се сети, че просто нейните студенти не са подходящи. Тя се нуждаеше от актьорска група, на която да помага, защото се чувства самотна. Един от новата група се приближава до нея и я поканва на представлението си. Благодарна към жеста тя, се предложи да продава билети пред входа на театъра. Този път тя иска да гледа представленията и да не прави грешките, които небрежно се случиха с предишните трупи. Тя ще спре да чака…

NAS NEYCHEV

Nas Neychev#ShortStory: Входът на театъра