#ShortStory: НАШИЯТ СВЯТ? [част 1]

Година: 2174 сл.Хр. Землянско време.
Локация: 1,435,645 км. (Землянска измервателна единица) от съзвездие Нурим.

Репортер: За начало искам да ми кажете, коя сте Вие ?
Кейт Томпсън: Казвам се Кейт Томпсън и съм една от последните оцелели жители на Земята.
Репортер: Какъв беше вашият свят преди?
Кейт Томпсън: Изобилен. Имахме толкова много, светът ни беше съвършен. Нямахме представа какво му липсва, освен отговори. Отговори на въпроси: Кои сме? От къде сме дошли? Защо точно ние имаме право да живеем на този свят? Има ли други освен нас?

Можехме да вървим по повърхността на нашият свят, да усетим вибрациите му, да почувстваме температурата му. Имахме планини, морета, гори, полета с цветя или такива, на които засаждахме семена, от които се раждаха плодове и зеленчуци. Можехме да се разхождаме да вдишваме въздуха без да се страхуваме, че може да ни убие. Климатът се променяше в различните зони на нашият свят. Някъде беше прекалено студен или прекалено горещ и въпреки това съдържаше живот. Но в по-голямата си част, климатът бе идеален за нас. Все още помня магистралите, пътищата, по които се движеха безброи много коли. Градовете изпълнени с милиони хора и всеки имаше някаква задача. Ние работихме, за да се развиваме, но и основно за пари. Парите бяха основното нещо, което движеше нашия свят. В началото хората разменяхме имущество, докато не намерихме златото. Разменяхме имущество за злато, а със злато можехме да се снабдим с имущество, храна, ресурс. Златото беше много ограничено и от милиони едва няколко стотин разполагаха с изобилия от него, а всички други само трохи. Войните започнаха и продължиха с хиляди години. Намерихме решение в парите. Заменихме един от най-редките ресурси на планетата с лист хартия. Нямахме никаква представа, че това ще унищожи света ни. Работехме и колкото повече бутахме света напред, толкова по-богати ставахме. Създадохме машини, с които създавахме по-големи машини, а с тях строяхме градове. Имахме огромни градове, на средно 50км. разстояние един от друг. Макар и да бяхме достигнали огромен напредък в развитието си, отново дори парите да бяха от хартия, която имахме в изобилие тези, които разполагаха с голяма част от тях бяха едва 3% от населението на земята. Ние консумирахме на максимум нашият свят. Убивахме го ден, след ден. Тровехме го, за да можем да разполагаме с повече. Да се движим по-бързо, да се чуваме повече отдалеч. Моят дядо винаги ми казваше, че рано или късно този свят ще загине. Започна да строи нещо като капсула под земята. Той беше доста учен човек. Беше архитект на бункери, които да удържат на бомбени атаки. Дълбоко под земята, където хората можеха да се скрият по време на война. Малко преди да почине на седемдесет и осем годишна възраст той завърши последния си проект. Беше бункер, но не като останалите. Този бункер беше снабден с градина, със собствена еко система. Беше снабден с кислород и провизии за 10 години. И можеше да побере до 50 души. Вярваше, че един ден бункерът ще бъде използваем, но това, което не знаеше е, че този ден настъпи твърде скоро…

Край на част 1.




PAVEL ATANASOV

Pavel Atanasov#ShortStory: НАШИЯТ СВЯТ? [част 1]