#ShortStory: НАШИЯТ СВЯТ? [част 3]

Кейт Томпсън: Три години и шест месеца бяха нужни, за да бъде завършен бункерът. Беше разположен на площ от 4600 кв. м. на 26 метра дълбочина. Имаше 48 бетонни колони от 1 квадратен метър, за да държат тавана да не се срути. До бункерът се стигаше с помощта на метална стълба, прикрепена за стената. Капакът на входа беше 1.80м на 2.30м с дебелина 37см. и бе изработен от стомана. Веднъж затворен създава вакум и нищо не може да мине през него. Можеше да бъде отворен само отвътре. В склада имаше основно консервирана храна, семена, брашно и бидони с минерална вода. Нашето градче черпеше вода от подземен минерален извор, който се намираше на приблизително 2,5 км разстояние от нас. На местността имаше кладенци, които стигаха до 60 метра дълбочина, така че водата не би могла да бъде замърсена. В бункера имаше градина с площ от 750 кв м. също така , 50 легла, прибори, чинии, купи и чаши за 50 човека. Генераторът за електричество бе с продължителност на живот до 10 години при икономично ползване. Това място бе направено за 50 човека, ние бяхме два пъти повече и все пак не можахме да оцелеем повече от 6 месеца…

Мина известно време преди да намерим надежда. Започнахме да отглеждаме, плодове и зеленчуци, макар и да не растяха добре на изкуствена светлина. Нещата потръгнаха, създадохме малко общество, където отново всеки имаше своя задача. Намерихме още една стълба, а на върха ѝ дебел пласт бронирано стъкло. От дясната страна на стената имаше лост и когато го натиснахме над стъклото се отвори врата. Беше прозорец, през който можехме да наблюдаваме какво се случва навън. Нямаше нищо. Всичко беше посипано в тъмно жълт прах. Из въздуха се носеше нещо като дим, но беше червеникав. Видяхме как пътен знак от желязо се разлага. Макар и гледката навън да беше отчайваща, оставяхме винаги да има човек горе на прозореца за да наблюдава дали някой ще мине да ни помогне. 

Измина вече месец, от както бяхме погребани под земята и тогава се случи нещо ужасно. Изглеждаше така, сякаш озоновият слой се срути напълно. Всичко замръзна за секунди. Прозорецът бе обгърнат в лед и вече не можехме да видим нищо през него. Цялата надежда си отиде. Отново отчаянието надделя. Всички се бяхме предали. Спряхме да се храним . Бяхме погребани живи. Хората загубиха разсъдъка си. Някои започнаха да се самоубиват. Светът ни си отиде, беше дошло време и ние да загинем заедно с него. Дори на 26 метра дълбочина започнахме да усещаме студа. Генераторът също изключи и останахме без ток. Очаквах да чуя писъци и плач, но отново нищо не се чуваше. Никой не намираше смисъл, дори да продължава да вдишва. Изминаха дни в тъмнината без да се чуе нищо. Всички бяха заспали, но истината е, че едва ли имаше повече от десетина останали живи. Усетих и моят момент да настъпва. Заспивах и този път не вярвах, че ще се събудя. Измина един миг и усетих как земята се разтресе. Помислих, че е земетресение и ще бъдем затрупани. Отворих очи и видях светлина  в дъното на бункера . Успях да намеря сили да се изправя и тръгнах към нея. Имах фенерче и вървейки към светлината видях, че имаше още трима останали живи, които тръгнаха след мен. Светлината идваше от стълбата, където беше прозорецът. Качихме се да погледнем и чудото, което хората търсиха с десетки години се случи. Бяха те...    

Край на част 3.

Към първа част
Към втора част

Към четвърта част
Към пета част

PAVEL ATANASOV

Pavel Atanasov#ShortStory: НАШИЯТ СВЯТ? [част 3]