#ShortStory: НАШИЯТ СВЯТ? [част 2]

Кейт Томпсън: Всички усетихме, че нещо не е наред. Започна да става по-топло, отколкото някога е било и по-студено от всякога. От няколко години слушахме по новините, как хора буквално са колабирали по улиците, по домовете си. Просто не могат да понесат жегата. На други места студът изолираше хората от останалия свят. Времето беше толкова лошо, не можехме да пратим хора да им помогнат. Само можехме да чакаме и да се молим за тях, че все още ще са живи, след като бурята отмине. Макар и жестоки да бяха нещата, които се случваха на някои хора, продължавахме да си живеем нормално. Работехме, гледахме децата си и се радвахме на живота. Изненадващ беше моментът, в който САЩ изтегли войските си от Ирак. Всички войници се прибраха по домовете си. Моряците също стъпиха на твърда земя. Край на враждебността си, мислехме ние, край на страхът! Много богати хора започнаха да раздават парите си. За по-малко от седмица над 1000 милиардери изхраниха целия свят. Никога в историята на човечеството не се бе случвало нещо толкова хубаво. Никой не питаше защо, просто всички бяха много щастливи. Никой не подозираше грозната причина, поради която се случва това. Явно, колкото си по-богат в нашият свят, първи научаваш новините. Този добър жест не бе от добро сърце, а защото парите вече не струваха нищо. Всичко бе прекрасно, докато по всички телевизионни програми съобщиха, че правителството се разпуска, армията, полицията, пожарната и всички останали държавни институции вече няма да работят. Обявиха, че краят е дошъл. Това, което разбрахме е, че през всички тези години, в които сме замърсявали въздуха. Цялата отрова, създадена от човешката ръка, се е трупала в озоновия слой. Беше невидима за нас. Отвътре всичко беше наред. Данните бяха нормални. Отровният газ се е криел над озоновия слой. Той не би могъл да оцелее в космоса. Беше се захванал, като паразит за външната част на озоновия ни слой и се е трупал през всички тези години. Таванът, който ни пазеше, който се грижеше за това всеки жив организъм на планетата ни да живее, се пропука. Цялата отрова започна да се връща отново на земята. Беше по-силна от нивото на радиация. Хората се задушаваха и умираха по много мъчителен начин. Дори космонавтите ни, които излизаха извън земята не можеха да засекат товарът, който се трупаше и бе готов да стовари покрива над главите ни. Ние живеехме в Темпа, Флорида. Заради топлият климат, отровният газ беше още по-сгъстен. Започнах да събирам, колкото мога повече хора в бункера на дядо. Нямахме време да вземем нищо с нас. Нито вода, нито храна. Можехме само да разчитаме на провизиите, които имаше в бункера за 50 човека. За един час успях да събера, приблизително, 130 души. Всички бяха уплашени до смърт. Чувахме как хора бягат по улиците, как пищят от болка. Нямахме време да им помогнем. Дори много от хората, които успяхме да приберем, вече бяха заразени. Чакахме часове с надежда да чуем хеликоптери, танкове, камиони, каквото и да е. Някой да ни спаси. Да ни откара някъде, където има много спасени хора, някъде, където ще бъдем в безопасност. Нищо… Пълна тишина. Може би единственото сигурно място беше това, в което се намирахме.

Изминаха вече 12 часа. Преброихме, че сме спасили 143 души, от които 37 бяха вече загинали. Сред тях имаше и деца, но никой не скърбеше. Защото вярвахме, че дори да сме оцелели, светът ни вече е загинал. Нямаше къде да ги погребем, нямаше и как да изгорим телата им, понеже бяхме на закрито. Изкарахме всички провизии от килера, който беше 840 квадратни метра. Прибрахме телата им в чували и ги сложихме там. Казах им „Ще стоим тук, докато заразата отмине. Имаме храна, вода и въздух за много време. Всичко ще е наред“. Никой не продума, всички бяха все още в шок. Не знаех дали между тях има семейства, не знаех дали някой е загубил близки, дали са останали горе. Виждах как само аз имам сили, но може би, защото аз имах да губя само себе си. Винаги бях заровена в книгите. Не излизах по заведения. Така и не срещнах любовта. Нямах братя и сестри. Родителите ми живееха в Лондон. Нямах време да им се обадя, нямам идея каква е ситуацията там, дали са живи и не исках да знам. Нямах семейство, когато всичко беше наред, след краят на света имах семейство от 106 души. Всичко, което можехме да направим сега бе да чакаме…

Край на част втора.

…КЪМ ЧАСТ 1…

…КЪМ ЧАСТ 3…

PAVEL ATANASOV

Pavel Atanasov#ShortStory: НАШИЯТ СВЯТ? [част 2]