Теория на креативността #reverse

Много листи остават празни по време на изпит. Всеки изпит в училище и в университета бе направен така, че да тества паметта, а не креативността ни. Но дори и листите, които имаха нещо написано на тях, едва ли вече съществуват. На никой професор не би му било нужно да запази това, което е прочел в учебника и ни е преразказал. Защо се случва това? Защо толкова често в учебните стаи е толкова тихо? Защо се чува само гласът на преподавателя, който чете от преразказа, който е направил преди години на урок и до ден днешен не е променил и запетая по него? Или още по-лошо, когато се чува само звукът от проектора, който прожектира на PowerPoint лекциите на стената и следва това, което най-често всички се питаме – защо просто не ни ги изпратят на e-mail? Цялата вина идва от преподавателите!!!

Назначават се машини на работа. Машини, които превръщат млади и способни хора в машини. Веднъж тази тема се подхвърли между мен и преподавател. Разбира се, той се засегна, но това определено не беше целта ми. Той ме попита дали е трябвало да се правят на клоуни, за да привлекaт вниманието ни. Ако е нужно, значи – да. Учебната стая е неговата сцена, неговият шанс да събуди искра в обърканото ни съзнание. Неговата роля е да стимулира креативността, да стимулира въображението, да е подготвил интересна презентация, да говори нови неща, ако ще и провокиращи. Различното поведение прихваща окото. Аз обожавам, когато някои преподаватели споделят тема от учебника, след няколко минути да спрат и да кажат:„Аз не смятам това за правилно, който иска да учи от учебника, може да си върви, а тези, които искат да ме слушат, само те да останат и да слушат.“ Дори реално не беше професор, а асистент. Повярвайте ми при него успеваемостта на взети изпити беше най-висока. Когато всичко е в ред и върви по план е незабележимо, но ако се покаже нещо различно се забелязва. Така се лови внимание. Ако искат да са мързеливи, ако искат просто да си свършат работата, за да мине времето, която е това, за което им плащат, интересът ще се губи, стаята ще става все по-празна и по-празна, и накрая публиката ще изчезне.

След това идва време да повдигнем въпроса с оценяването. Самата система на оценяване е разработена да ни разделя, разработена да ни кара да се състезаваме. Кара те да пълниш главата си с толкова много излишна информация, която малко по малко убива това, което ти искаш да кажеш, идеите ти, които биха могли да променят всичко. Не ми прилича на университет това, а на фабрика за магарета. И в крайна сметка след купищата пари, които сме заплатили и огромният стрес, който трябваше да понесем, университетът ни даде лист хартия, а знанията можехме да си ги набавим и сами. Не е добре толкова години от живота ти да са преминали в това да получиш диплома с твоето име на нея и нищо друго. След това да бъдеш отхвърлян с години, докато разбереш, че твоята диплома не помага много в това да си намериш работа. Защото на интервю трябва да продаваш себе си, а не дипломата си. Ако не ни питат, кой и какво е направил през коя година или кой закон какво гласи, а ни питат съгласни ли сте и какво мислите по въпроса? Как вие бихте постъпили в такава ситуация, никога нямаше да има празни предадени листи! Хората искат да бъдат чути и когато им се предоставя възможност да изказват мнение, така по-лесно се запознават с материята и водейки дебат по темата, може да доведе до доста по-траен спомен за това, което по принцип ни се струва незначително и безинтересно. Не всеки се интересува, какво пише по учебниците, не всеки вярва в законите, които сме създали, но според мен всеки има какво да каже. Никой не е идиот, просто образователната система ни прави на такива!

PAVEL ATANASOV

Pavel AtanasovТеория на креативността #reverse