by VENERA DIMITROVA

#ShortStory: Сервантесиада

Дъждовните капки са като тиктакащ звън по улиците на града. Ярките цветове на саксиите по малките китни балкони са единственият елемент, напомнящ за настъпилата пролет. По пустите тихи улички всичко се е скрило, а на една пейка стои любимата двойка герои на поколения деца – Дон Кихот и Санчо Панса. Никой няма да сбърка силуетите на двамата, дори създадени от бронз.

Вярата на хората сътворява чудеса. Така децата, дори някои възрастни, се вълнуват, когато застанат пред къщата музей на Сервантес. Първо виждат бронзовата пейка пред главния вход и изведнъж си възвръщат спомените и трепетите от любимата творба.
Тяхната вяра, както и връщането назад към детското и непорочното, по неписани закони, бе дала живот на бронзовите статуи. Но да се правиш на такава никак не е лесно.

През деня Санчо Панса и Дон Кихот изпълняват своето предназначение – да стоят в определените пози, както са ги създали скулпторите. Бяха доста талантливи и стриктно изпълняваха предназначението си, за да не се сърдят създателите им.

Понякога те не издържаха на множеството снимки с туристи. Светкавиците осветяваха очите им. Добре e, че нямаха човешки очи. В противен случай трябваше да носят очила, а защо ги носи една статуя няма как да обясни на обикновен смъртен. Най-много да избяга клетникът. Една статуя обикновено я е срам да измоли от създателя си такъв аксесоар. Но добре, че бяха децата, за да има с кого да споделят неволите си.

Децата виждат всичко. Техните очи и отворено съзнание към случващото се наоколо не е обременено от проблемите на възрастните. Те виждат света в цялата му чудатост и красота. Не съдят, а само опознават. На тях може да кажем всичко. Мъдър съвет винаги ще получим.

Така веднъж Дон Кихот реши да се пошегува с две деца. Провокира го отношението на едното към другото. Момченцето не се държеше добре с другарчето си. Второто беше седнало между двете фигури на пейката и ядеше сладолед, докато първото му се присмиваше. Дон Кихот издебна подходящ момент, когато лошото дете погледна към него, и му смигна. То се стъписа и примига няколко пъти, невярвайки на случилото се. В отговор Дон Кихот леко разклати показалец, като жест на неодобрение за държанието му. Непослушкото се разплака и избяга.

Минаха години и същото някогашно дете се върна отново. Беше се превърнало в младеж с интелигентно излъчване и ведро лице. Щом приближи пейката, спря и седна любопитен до статуята на Дон Кихот.

Нищо не се случи. В продължение на дни сядаше до него и му разказваше за живота си и как го е променила случката от детството му. Двете статуи слушаха с голям интерес и се радваха, че са допринесли с нещо за промяната на някогашното дете, но така и не демонстрираха своето живо одушевено присъствие.

Младежът вече се беше отчаял, очаквайки промяна или оживяване на статуите. Накрая стигна до заключението, че явно е имал развинтено въображение. Така реши да тръгне и повече да не се връща, за да разговоря сам с една статия като някой луд. Щом се изправи и тръгна, реши да се обърне за последно и да се сбогува с детския си спомен. Тогава видя усмивката на лицето на любимия герой от детството. Дон Кихот му се усмихваше с широка усмивка, гледайки право към него. Момчето се стъписа и сякаш едно вътрешно гласче му каза:

„Никога не спирай да мечтаеш и да правиш добро. Детето в теб ще те води. Помни, че единствените реалисти на този свят са мечтателите. Те променят и движат света и виждат безграничните възможности на човешкия ум“.

Такива случки се случваха рядко. В повечето случаи двамата другари обичаха да обсъждат човешката природа. Материал за наблюдение и анализ имаха в излишък. Като приказни създания под перото на Сервантес те бяха получили дарбата да се вглеждат в най-майките кътчета на човешката душа. Добре беше, че всеки ден носеше нови впечатления, хора от различни култури и държави, които идваха да посетят рожденото място на техния създател.
Веднъж по време на един задушевен разговор Санчо отбеляза:
̶ Господарю, помниш ли веднъж една млада двойка, която се снимаше с нас?
̶ Млади влюбени много има, Санчо – отговори замислено Дон Кихот.
̶ Момичето беше с прекрасна рокля на цветя, а момчето не откъсваше влюбен поглед от усмивката ѝ. Двамата се бяха срещнали за първи път в къщата на нашия Създател. Вчера отново минаха покрай нас. Изглеждаха различно.
̶ Може би се сещам кои са – отвърна Дон Кихот. – Трудно се забравят двама души, които изглеждат като създадени един за друг. Енергията им беше различна от тази на останалите. Той не просто обичаше усмивката ѝ. Тя беше неговата пътеводна звезда в живота. Но в душата на момичето се четеше друго. Забеляза ли?
̶ Видях, че сърцето ѝ биеше за него. Но разумът разсъждаваше трескаво за битийни проблеми. Тези хора няма да се научат, че времето изтича като река. Вместо да се радват на малките моменти и неща от живота, те само пилеят времето си за глупости.
̶ Този път беше различна – отвърна Кихът твърдо. – Видях я узряла и балансирана като жена. Преди беше девойка. Още не бе преминала през достатъчно житейски изпитания, които да калят нейния характер. Имаше и едно малко дете с нея. Другия път ми сподели, когато минат отново. Може да си поговорим с малкото ангелче.
Изтече време. Един ден смеещо се малко момиченце започна да обикаля в кръг около популярната пейка на героите. Подскачаше и се смееше високо. Санчо скептично ѝ отвърна:
̶ Ще те заболи главата от тичане. Сега тичай в обратната посока, за да не се проснеш на земята.
Момичето се спря пред него и го изгледа учудено. Кихот се сети кое е детето. Бе онова малко ангелче преди много време, което му направи силно впечатление. Предложи му да седне до него и го разпита за живота му, но детето мълчеше и гледаше към обувките си. Санчо побутна господаря си и отбеляза, че явно тя е срамежлива. В този момент малката къдрава глава се вдигна нагоре и смотолеви, че има говорни проблеми, затова не иска да говори.
̶ Знаеш ли кои сме? – попита Санчо.
̶ Мама ми чете приказки за вас двамата. Не ме плашите. Не сте лоши.
̶ Вярно е. Няма да те нараним – се подсмихна Дон Кихот.
̶ Трябва да се упражняваш, ако имаш проблеми с изказването. Скоро ще тръгнеш на училище – вметна Санчо.
̶ Знам, но не искам. Страх ме е.
̶ Не се страхувай. Трябва да се развиваш и да се упражняваш. Ще се справиш. Нас нямаше да ни има, ако Сервантес се страхуваше да сподели своето творчество със света. Сега нямаше да седим тук с теб.
Момиченцето се вглеждаше любопитно в двамата и мълчеше. Дон Кихот накрая отговори:
̶ Знаеш ли, че Сервантес е имал дълъг живот, изпълнен с приключения и опасности. Той е преминал през цялата палитра от радости и неволи на този свят, но никога не е загубил чувството си за хумор, нито остроумието си. Ето защо нас ни има. Неговият живот, земен път на смъртен, за прашинката време, един кратък период, може да наречем Сервантесиада. Поинтересувай се повече за живота му. Ще се поучиш от него, но и ще се престрашиш да поправиш проблема с изказа си. Все пак животът продължава. Една пречка не е оправдание да се предадеш.

Момиченцето се усмихна, обеща да дойде отново друг път и продължи надолу по улицата. Един ден, когато доста сезони се изнизаха, тя се върна с блясък в очите. Беше пораснала на ръст, а русите ѝ къдрици бяха прибрани в небрежна плитка. Дълго беше обикаляла из старата част на Алкала за точното място. Не искаше да използва мобилни приложения и карти за точната локация. Искаше детският спомен сам да я води, а щом зад един ъгъл изникна търсената улица, тя фокусира единствената пейка на нея. Приближи се, целуна Дон Кихот по бузата и прошепна в ухото му:
– Сервантесиада, Сервантесиада! Животът продължава! Благодаря ти!

на Дядо и на всички приказни герои, които ме изградиха като човек #Venera

Venera Dimitrova#ShortStory: Сервантесиада