#ShortStory: Усмивката на Мария

Морският бриз милваше плажната ивица. Днес времето беше облачно. На плажа нямаше жива душа. Всички предпочетоха да отдъхнат. Едни отидоха да хапнат, други просто стояха и гледаха морето.

Групичка от младежи се радваше на спокойното и тихо време, докато някъде далече се чуваха крясъците на чайките. Бяха млади момичета и момчета в разцвета на силите си. Животът беше пред тях. Безгрижно усмихващи се на днешния ден, миг живот, те бяха онзи извор на младост и здраве, за който мечтае всеки старец с дълбоки бръчки.
Именно такъв ги наблюдаваше отстрани. Радваше се на младостта. Красивите и кръшни девойки с тъмен тен и малко изгорели от слънцето и замислените млади момчета, които обсъждаха кога ще ходят да се гмуркат.

В близост до тях се настани четиричленно семейство. Малко момченце кръжеше около майка си и се радваше на мидичката, която е намерило. Майката изваждаше шапка и очила от чантата си, докато бащата носеше човешко същество на гърба си. Не беше спящата му по-голяма дъщеря. Приличаше на момиче, но имаше странна поза. Беше със странно превит гръбнак. Сложиха я на стол, в близост до тяхната маса и поръчаха обяда.

В този момент старецът забеляза една красива усмивка, усмихнати очи и прекрасни трапчинки на млада девойка. Това лице на ангел като от икона или от стенописите на близката църква го стъписаха. Тази главица беше на деформираната фигура в стола до малкото момченце. Погледът под дългите извити мигли гледаше с любопитство младежите недалече от нея. Едно от момичетата я забеляза и двете кръстосаха погледи.

Момичето в стола се развълнува и от устните й излезе неразбираем звук като от бебе, което се учи да говори и подражава на родителите си. Младата здрава девойка й се усмихна и свали очилата от лицето си. Вдигна й ръка в знак на поздрав, което накара телцето в стола да се развълнува и да се раздвижи неспокойно на мястото си.
– Мария, помахай на каката. Тя те поздрави – каза майката, трогната от отношението на непознатата.
Мария вдигна леко лявата си ръка и помаха в посока на непознатата, някак смееща се, но с грейнали очи.
– Мамо, дай й да си сложи шапката. Каката отсреща има шапка и тя иска да си сложи нейната – оживено предложи по-малкото братче. Бащата, висок човек с атлетична фигура, извади една шапка на цветя и я сложи на главата на дъщеря си, която още повече се оживи.

Остреща непознатата девойка свали шапката си и махна с нея към стола на болната. Усмихна й се сърдечно и махна с ръка за довиждане, отдалечавайки се с глъчка и смях заедно с останалите от групата си.

Никой от тях не забеляза случилото се преди малко. Момичето от стола, с все още неразвита женственост, може би беше на около 12-14-годишна възраст. То продължаваше да гледа след тях. Усмивката на лицето й, някак наивна, не слизаше, дори след като ги изгуби от поглед. Погледът й беше искрящ като на новородено, което обгръща света с любопитство и любознателност да попие всичко и всеки, детайлите и цветовете, формите.

Старецът запомни това лице, но стана време да се прибира от крайбрежната ивица и тръгна за вкъщи. По новините днес по-рано бяха казали, че в Близкия изток има размирици, граждански войни и много жертви. По пътя размишляваше над случилото се преди малко. Сети се за младините си и житейските си уроци до този момент, но едно и досега не проумяваше от цялото това чудо – наречено живот. Защо на земята се раждат прекрасни създания, обречени да страдат физически, а някъде другаде по света хората вместо да живеят в мир и хармония, предпочитат да водят войни и да пилеят живота си за загубени каузи?

VENERA DIMITROVA

Venera Dimitrova#ShortStory: Усмивката на Мария