#ShortStory: THE KEY TO YOUR CELL

keycell

Безцелен поглед към небето следи как облаците се движат бавно. Покриват лятното слънце, а то се опитва да стигне до теб. Не му остава много време. Някъде мракът се бори с луната, някъде мракът бяга от светлината. Навсякъде се усеща борба. Незабележимо всичко около нас води своя война. Ти се бориш да оцелееш. Ти си там – на главната улица, която води към пътищата, и само за определено време можеш да стигнеш до някои, но не и до всичките. Постоянно ще се разсейваш, ще помислиш да се откажеш, но слънцето все още ще иска да стигне до теб.

Ти си там до сергиите. Не си купи нищо. Разгледа и дори не избра какво ти харесва, и какво не. Хората бързат и когато им обърна по-голямо внимание, забеляза, че се спират само пред едно място. Не купуват, само оставят своя безцелен поглед към старецa с картините и продължават по своя път. Виждаш как е облечен. Впечатлен си от картините и желанието за нов път в теб се превръща в желание за разговор. Той е от тези с тъжните лица. Набръчкано чело, рошави вежди и дълга брада, често гледа към небето. Иска ти се да поздравиш, но старецът се обръща към теб с думите:
– Миг, в който вали, но не се мокриш и вятърът ти пее, а слънцето да ти блести в очите, ама да не ти пречи – това е мечтата ми. – не си чувал нещо подобно и в главата се върти объркан отговор. Представяш своята протоколна усмивка, но вътрешно топка от емоции напира да излезе, да сподели за какво мечтаеш; какво искаш да се случи с теб на фона на знанията, които имаш; какво да се случи с близките около теб; но повече те интересува мигът, в който вали, но не се мокриш, отколкото твоят свят. Ти реагира импулсивно и се загледа дълбоко в портретите, които художникът продава. Докосна ръката с цел да се обърнеш към него и ти каза:
– Това са желанията на другите. Моите са други. Да се загледаш в насълзено око. Да получиш уважение. Да опиташ всичко – ти не пожела да разсъждаваш на глас, но отново думите на стареца те поставят в капан от мисли. Очите ти се насълзяват, когато си представяш насълзеното око и реши с дрезгав глас и замрежен поглед да отговориш, че искаш да видиш неговите картини, за които предполагаш, че говори. Старецът взе чантата си, която беше подпряна до стола му. Извади от нея бял лист и молив. Погледна към небето с тъжните си очи, след това към теб. Той се концентрира в празния лист, а ти си просто наблюдател, който си припомня какво е казал този човек досега. Човекът на изкуството започва да твори и ти се концентрира в белия лист, но започна да следиш линиите, които прави с молива. Оформя устни и ти правиш асоциации. След това тези устни получават крила, но ти ги свързваш само с ангелските. Не знаеш защо тези устни имат крила и спираш да мислиш, ти се отдаде на рисуването на стареца. Крилатите устни имат вече и зъби, които стискат ключ. Този ключ изглежда специален, защото художникът се забавя с оформянето на скицата. Чудиш се, дали да коментираш похвално или просто да се насладиш на този миг. Ти следиш как творецът твори. Но не се чувстваш различно. Ключът е готов. Старецът рисува странен квадрат, прилича на кутия, но има решетки и ключалка. Явно устните летят към това затворено пространство, за да освободят нещо. Моливът се счупи, художникът търпеливо и тихо изважда нов от джоба си и продължи. Вътре е затворено ухо. То е разпокъсано или поне така изглежда. Започна да се впечатляваш от фантазията на стареца. Краят на ушната мида продължава с израстък, който завършва с човешка ръка, която се присяга нагоре към върха на клетката. Възрастният художник погледна нагоре и разваля концентрацията ти. Погледът ти е замрежен и рисунката не може да излезе от мислите ти. Ти го попита, дали е готова, но той само се намести и заби острия молив в света на фантазията. Над ръката се появи друга ръка. Тези ръце не успяват да се докоснат. Рисува частта, до която води втората ръка. Прилича на голям облак. Мислите ти са към погледите на стареца към небето, но и неусетно разбираш, че слънцето залязва. Ти отново погледна към листа и облакът е мозък. Набръчкан мозък се опитва да стигне с ръка… Но няколко неща по рисунката не са ти ясни.
– Трябва да правят по две крачки назад. Те ти говорят, но нищо не стига до теб. Те може да нямат подходящия ключ, за да стигнат до теб. – каза старецът и те остави да обмислиш казаното. Все още има неща, които не разбираш. Емоциите от преживяното ти подтискат любопитството. Той извади кибрит от джоба си и запали рисунката. Ти се изплаши, че толкова красива скица ще изгори. Ти я взе от ръката му и гледаше как гори, а старецът каза:
– Този ключ не отключва нищо. Подръж, да гори. – ти дълбоко в себе си знаеше, че той е стигнал до теб, но ти реши да не споделяш точно това. Вниманието ти се върна към горящия лист, а умът ти търси спомен близък до този в момента. Твои приятели или роднини са направили също толкова впечатляващи мигове, но ти не си се насладил на пламъка. Този човек наистина притежава ключ, който успя да отвори съвсем случайно спомени в теб, които те карат да се чувстваш виновен и благодарен. Този ключ не беше в рисунката.

Ти тръгна по своя път, опиянен от случката. Това беше миг дълъг, колкото бавни глътки от една пълна чаша с вода. Ти заслужаваш тези емоции и срещите с хора като старият художник. Той има талант – талантът на фантазията. Ти също го разви, въпреки че неразбирателството е нормално. Ти си ключ. Това си ти. Ако ти беше там или той беше теб – светът ще бъде по-добър.

NAS NEYCHEV

Nas Neychev#ShortStory: THE KEY TO YOUR CELL