#Артинерер: Квадрат 500

София, 1887

Това е бъдещият център на София. Тази част от столицата, която след много десетилетия ще наричат историческия център. Там ще се издигат величествено административните сгради и ще се планират преустройствени проекти. И всеки, който се огледа наоколо, ще гледа назад към миналото и ще вижда пътищата към бъдещето.

Можем само да предположим, дали това са били част от мислите, които са минавали през главата на виенския архитект Фридрих Шванберг, докато се е разхождал из някога незапълнените пространства около храм-паметника „Св. Александър Невски”, по това, което сега са улици и булеварди. Защото архитектите винаги мислят за бъдещето. Колкото повече време прекарат в него, толкова по-голяма част от душата им остава там завинаги. Няма как да знаем дали се е надявал, че някой ден ние ще научим и помним името му и какво би си казал, ако днес се разходи из улиците на София. През 1887г. сградата на новата Държавна печатница вече е факт. И както ще се окаже, тя не е построена само за да отговори на тогаващите нужди да помещава букволеярите и словослагателите.

София, 2018

Днес „Квадрат 500”, филиал на Националната галерия, е може би един от най-добрите примери за обект на реставрацията в София. Сградата служи като печатница до 1944г., когато е разрушена от бомбардировките през Втората световна война. През петдесетте години е възстановена, а определени крила, дори помещават Софиийския технически университет. През осемдесетте години се превръща в Национална галерия за чуждестранно изкуство, а през 2015 отваря врати „Квадрат 500”.

Момиче и момче хванати за ръка минават покрай Националната художествена галерия, завиват покрай Руската църква, продължават покрай храма „Света София” и заобикалят храм-паметника „ Свети Александър Невски”. Насочват се към главния вход на „Квадрат 500” и се спират пред него. Това наистина е сърцето на София, историческият център, алеята на най-старите и архитектурно-значими паметници в българската столица. Момчето започва да чете на глас табела, на която е пише, че до 1944г. на това място е била сградата на Държавната печатница, а през 1923г. към нея е основано средно училище по книгопечатане и графически изкуства. След това двамата започват да се изкачват по стълбите към входа.

– Едно… две… три… четири… пет…..- отброява момчето на глас при всяко стъпало. Отваря вратата на галерията и изчаква момичето да влезе първо. Ръката му не пуска нейната. Очите ѝ са насочени напред през цялото време, а зениците ѝ не трепват, фокусирани в една точка. На касата за билети, момчето показва студентска карта, която удостоверява, че е студент в академия за изкуства, което му дава безплатен вход. Жената поглежда момичето въпросително, след което свежда глава и им дава два безплатни билета. Това е то европейска столица. Вътре питат за изложба, озаглавена „Докосни галерията”. Залата, в която се помещава тя, е нещо, което рядко може да бъде видяно в България. Някои от най-известните български картини от галерията са възпроизведени върху тактилни карти, а около тях има добавени аудиоописания и разяснения на брайл.

– Това е прочутата картина на „Ръченица” на Иван Мърквичка – обясняваше Димитър, поставяйки ръцете на Надежда върху грапавата повърхност.- Журналистът Джеймс Баучер играе ръченица в селска кръчма, облечен в българска носия. Обстановката не е бляскава, но това трудно се забелязва. На преден план е веселбата, атмосферата на българския бит и несломимия народен дух.
– Някой ден и твоите картини ще разказват за ежедневието на съвременниците ни и за същия този български дух – отвърна Надежда с усмивка.
– Къде да го търся този дух в днешно време? – отвърна веднага Димитър.
– Не може да няма нещо, което искаш да увековечиш.
– Вече не виждам следите от този български бит. Искам да запаметя в картините си част от традициите и културата ни…
– Именно. Тези неща не се виждат, те са навсякъде около нас, ако се заслушаш в гласа на хората. Ако не го смяташ за красиво, не го рисувай красиво. А това какво е?
– „Жътва в Чепинско” на Иван Ангелов. Това е било ежедневието на българина – тежък труд на нивата.
– Сега ако трябва да го изобразиш, какво би нарисувал?
– Актуална би била някоя абстракция…кървава мацаница, или слаб човек, с тъжен поглед, зад масивна решетка. И после може да си я окача в хола, защото едва ли някой ще я купи.
– Това достатъчно ли е да те откаже?
– Не. Но ще откаже много от тези зад решетката.

Продължават разходката си из галерията. Музеят приютява европейско изкуство от последните пет века, българско възрожденско изкуство, българска скулптура от 20 век, българско и европейско изкуство от миналия век, множество експонати от Азия, Африка и Америка, както и гостуващи изложби на известни артисти. „Българският Лувър”…с това наименование изразяваме надеждата и желанието си да се съревноваваме с един от най-впечатляващите музей в света, но все пак оставайки в сянката на името му.

Докато Димитър разглежда задълбочено народното творчество от миналия век, Надежда се вслушва внимателно във всеки звук. Понякога той ѝ обеснява разпалено за някоя картина, друг път го изчаква да надраска нещо с молив в тефтера си. Ежедневието на музея не е забързано и шумно, по-скоро е бавно и спокойно. Атмосферата е наслоена с диханието на бърния българския дух, част от който сякаш най-накрая е открил място за покой в тези зали. Чуват се далечен шум и смях. Понякога, когато преминават покрай други посетители, разговорът им стихва или забавя. Тя усеща погледите на другите върху себе си. На моменти ѝ се струва, че ги вижда по-добре, отколкото те нея. Хората винаги са внимателни към нея, въпреки че изпитват такъв жив интерес. Никога не среща неприветливо отношение и за нея това е символът на цивилизованото общество, дори и да се градеше на демонстрация, на загриженост към околните и на собствената им добродетелност. Сега минавайки сред картините и скулптурите, вероятно изглеждаше странно в очите на другите. Задаваха си въпроса, какво прави тя там. След което погледите им се насочват към приятеля ѝ и му съчувстват. Съчувстват и на нея. Тази мисъл я изпълва с мигновенен гняв. Истината е, че усеща специална връзка с изкуството и създателите му. Научавайки историите им, понякога се чувства по-разбрана и приобщена. Повечето са имали тежък живот, посветили са го на наследството от творби, които са завещали на поколенията и които днес се „разлагат” по музеите. „Талантливи и упорити хора са живели в България и са оставили част от себе си да живее вечно, и да показва миналото на бъдещите поколения, да учи младите какво създава дългочасовият труд. – мисли си тя – Съвременният човек няма време да рисува картини, затова прави снимки. Няма време да пише романи, затова пише поезия. И ако за някои чрез фотографията и поезията създават изкуство, което ще се запази и ще послужи за отражение на съвремието ни, други го правят, за да демонстрират творческа натура, без все пак да се налага да влагат много мисъл в това. Днес правим изкуство, както правим добри дела – набързо и главно, за да покажем,че сме го направили.” Гласът на Димитър я изважда от умисъла ѝ:

– Някога творците са работили с идеята да оставят нещо след себе си, днес мислим за това какво ще се продаде. А на въпросът какво ще остане след нас, не само, че никой не смее да отговори, но и никой вече не го задава.
– Все по-често чуваме какво е било едно време и колко различно е днес. Но защо това да е нещо лошо? Всяка епоха има своя чар. – отвърна момичето.
– Проблемът е, че историята е в миналото. За съвременния човек важно е настоящето, щом то е незадоволително, няма значение какво е било едно време. – отвърна Димитър мрачно. – А относно изкуството – за повечето хора от него просто няма смисъл. Ако днес има толкова много документиращи материали, които да запазят спомена за съвремието ни, неща, които не изискват време и усилия, това означава ли, че вече нямаме нужда от изкуство?
– Или че вече всичко ще бъде в дигитален формат и картините в музеите ще останат като архаичен спомен за едни много отдавна отминали времена.
– Всичко се измерва в това колко пари печелиш и само за това се говори. Всеки знае израза „Музикант къща не храни” и сме станали толкова неуверени в себе си, че нямаме доверие в децата си и само се надяваме да не си изберат трудния път и да им се наложи да правят нещо сложно. Да не дава Господ, някой да стане учен и да открие нещо интересно. По-добре всички еднакви, но на сигурната заплата, отколкото един различен и то точно моят.
– Чудя се дали това си мислят тайно майките вечер преди да заспят.

Богатата колекция от чуждестранно изкуство на музея е внушителна, но двойката се задържа пред българските картини и скулптури. Те представляват нещо, което ги притегля като магнит, изобразеното е някак познато и близко. Те усещат многобройните платна с живопис като свои, тези произведения, извличат най-дълбоките и силни чувства – възхищение, преклонение, гордост и дори завист. Смесицата от емоции е насочена към силата и тежестта на изкуството и неговите създатели. Какви са били тези хора и откъде са придобили такава сила?

– Може би младите са объркани, какво точно се очаква от тях и затова се насочват към мисълта за себе си. – заключи Димитър тъжно. – Как да се мисли за общество, което не мисли за нищо? Защо да правим изкуство и за кого, ако вече никой не го вижда и не се стреми да го разбира?
– Мисълта за бъдещето винаги е била двигател за човека. – отвърна момичето. – Без надежда би било невъзможно, дори разочарованието. Това мисля, когато слушам всички тези възмутени хора – надеждата им за нещо по-добро, и страхът, че то ще им се изплъзне или ще им бъде отнето от някого. Мисля, че това е най-голямата ни сила – че все още не сме изгубили надеждата, но и може би това ни спира.
– Какво имаш предвид? – попита момчето объркано. Тя обърна главата си към него и се замисли. След това каза:
– Защото когато нямаш надежда, няма какво да те спре. Нямаш какво да губиш. Странно е. Но когато искаш нещо повече от всичко и знаеш, че няма как да го постигнеш, когато най-голямата ти мечта е невъзможна, това дава сила, защото не живееш в постоянен страх, че мечтите ти няма да се сбъднат. А когато започнем да гледаме в бъдещето без страх и се концентрираме върху целите си, може би ще ги постигнем по-лесно. Може би надеждата на българите не им прави добра услуга.
– Значи, за да правим вечно изкуство, трябва да сме напълно отчаяни?
– Не…мисля, че просто трябва да спрем да чакаме, някой да го направи вместо нас.
– Но аз все още не знам какво да рисувам. Искам изкуството ми да запамети и доброто и лошото, което преживявам. Но ми се иска и да дава надежда, да направи впечатление…Това не мога да го направя сам…
– Така е. Но някой трябва да го започне.
– Може би, ако спра да виждам решетката….ако си представя, че не съществува…
– А защо не си представиш, че винаги ще я има? И ти завинаги ще останеш затворен зад нея. Какво би правил с дните си?
– Вероятно ще рисувам.
– Ще си представяш какво има отвъд нея и ще започнеш да го създаваш. Ще градиш света, в който искаш да живееш. И дори да не я напуснеш никога, ще бъдеш щастлив с това, което си създал. Аз искам да пиша за изкуство, за начина, по който ме кара да се чувствам и атмосферата, която създава. Чувството да съм сред велики произведения е могъщо, успокояващо и мотивиращо. Сега мисля, че всичко, което ти казвам, важи и за мен. Ако искам някой да опише това, което усещам, то човекът, който е длъжен да го направи съм самата аз.

Младата двойка напуска музея в мълчание. Димитър ще отиде право вкъщи и ще рисува. Не защото е решил, какво точно изобразява нашето време, а именно защото има толкова много неизрисувани картини, всяка една изобразяваща част от света около нас. А всички заедно ще опишат един живот. Кой ще ги нарисува, ако не той? И дори никой да не ги погледне, някой ден ще имат значение.

Надежда ще опише този ден…и много други след него. Ще разкаже за това, което е усетила и което си е представила. В главата ѝ се заражда идея, която повече няма да ѝ даде покой – няма оправдание, да не прави това, което обича. Решението дойде мигновено и тя каза:
– Няма как да знаем, какво ще повлияе и отвори човешкото въображение. Но ако искаме нещо да съществува, сме длъжни поне да опитаме да го създадем. Иска ми се да мисля, че някъде из софийските улици се разхожда млад архитект и си представя строежа на музей, с чието име, някой ден, чужденците ще правят паралел.

ЛИЛИЯ ИВАНОВА

Nas Neychev#Артинерер: Квадрат 500