#Артинерер: Софийска градска художествена галерия

Героите и ситуациите в този разказ са несъществуващи и всяка връзка с реални лица е случайна. Изложбата е реална и ще остане в СГХГ до 26-ти май 2016г.

Думите „Софийска градска художествена галерия” преминаха механично през съзнанието на Иван, докато прекосяваше ул. Княз Александър I. Преди да се усети, прочетеното напусна мислите му и той затърси с поглед приятелите си. Те вече го чакаха на пейка в Градската градина. Той се отпусна до тях и остави бирата си на земята.

Какво става? – попита провлачено Киро.
Иван сви рамене, с което сякаш казваше „все същото”. Момчетата заговориха за излезлите скоро компютърни игри. Погледът на Иван се зарея безцелно. По обяд почти всички пейки бяха пълни. Група пенсионери си говореха на съседната пейка. Минаваха младежи със скейтбордове и с колела, хора с кучета, родители с малки деца. На ръба на фонтана седеше момиче с лятна рокля и скицник в ръце. Тя също беше с кучето си, което се излежаваше в краката ѝ.
Кво я гледаш тая? – подметна Киро.
Кефи ме. – отвърна Иван.
Иди да я питаш колко е часа. – предложи Георги с насмешлива усмивка.
Мислиш, че няма ли, бе? – попита спокойно Иван.
Той стана от мястото си и се насочи към момичето. Застана зад нея и се загледа в скицника ѝ. Тя се обърна въпросително.
Рисуваш театъра, а? – в момента, щом думите излязоха от устата му, се почувства леко глупаво.
Да. – отговори му безразлично тя.
Художничка ли си? – попита той.
Студентка.
Ясно. – мозъкът му, сякаш се изпразни. Какво може да си говори със студентка по рисуване? В съзнанието му напираше някакъв скорошен спомен, който не се проясняваше. Изведнъж преди малко прочетеният надпис над съседната сграда се мярна в ума му.
Ходила ли си в тази галерия? – попита я той.
Да.
Харесва ли ти?
Да, много.
И на мен. Може да си поговорим за това, ако искаш.
– Сега ще се прибирам. Но ще извеждам пак кучето довечера в 6 часа, ако си тук, може тогава. – тя се усмихна и стана.
До тогава.

***

Взе ли ѝ номера, бе? – попита Георги с насмешка.
Имаме среща после.
Вярно ли?
Хора, тръгвам си. Ще се видим после.

Иван закрачи към галерията, като това, което имаше намерение да направи, му се струваше смешно. Застана пред входа ѝ и се зачете в таксите. Не беше скъпо. Направи крачка напред.

Ти сериозно ли, бе? – чу се глас отзад. Той се обърна и видя Киро и Георги, които му се хилеха насреща.
Тя е художничка. Ще си говорим за изкуство довечера.
Ама ти никъв хабер си нямаш от изкуство, брат.
Именно, де. Айде, влизайте с мен.

Те се спогледаха, след което с взаимното съгласие, че ще бъде забавно да се посмеят на народното творчество, тръгнаха след Иван. След секунди вече пристъпваха несигурно в галерията, като туристи, които нямаха представа къде са попаднали. Едновременно им хрумна мисълта, че нямат представа какво ще намерят вътре. Временната изложба беше на тема „Форми на съпротива (1994-1985)” и щеше да бъде изложена в галерията до 26 май.

Първото, което видяха беше поредица от рисунки, рисувани с туш върху бяла хартия на художника Маргарит Цанев-Марго. Смисълът на тези рисунки им изглеждаше като нещо, което би трябвало да знаят от часовете по история в училище, но никой от тях не успя да се сети какво точно. Честно казано, те не успяха да ги разберат, но всеки изказа собствените си тълкования.

В близост забелязаха скулптурата на Александър Дяков, озаглавена „Дух и материя”. Инстинктивно всеки от тях се насочи към нея, сякаш придърпан от силата на необикновено явление. След известна инспекция заключиха, че им се струва странна и незавършена. Изкуството често има склонността да изглежда непонятно и объркващо за програмираното от собственото си време око.

На една пейка в центъра на залата бяха седнали младо момче и по-възрастен мъж. Около тях бяха разпилени множество скици и документи. Младежът скицираше нещо върху парче бял кадастрон, а мъжът до него оживено му говореше нещо, сочейки поредица от картини на стената срещу тях. Иван и приятелите му минаха в близост до всяка една. Изглеждаха им като изваяна повърхност от множество небрежно надраскани щрихи с различни по големина четки с бои. Отдалечавайки се обаче, инстинктивно нанесените форми добиваха изненадващо реална и триизмерна форма. Природни пейзажи, портрети от миналото и старовремски интериорни декори съживяваха пред погледа една отминала епоха.

Неусетно се появи и желанието им да влязат във втората зала. Никой от тях не посмя да го коментира, но по неизказано съгласие се насочиха натам. Вдясно от входа бяха поместени няколко коренно различни творби, нарисувани с маслени бои, които силно се открояваха. Стилът им се стори по-близък до тяхното разбиране за изкуство и по-модернистичен. Ярко-сюрреалистичните творби на Иван Петков предизвикаха дискусия и размисъл. Иван се опита да си представи причините, подтикнали художника да нарисува обекти, които не само поставяха предизвикателство пред възможността на възприятието, но и изглеждаха като реална фотография на въображаемия облик на реалността. Най-впечатляваща им се стори картина, наречена „Заговорът на сатрапите” от 1982г. Предната ѝ част беше обкована с назъбени нагоре остри пирони, приличащи на шиповете, слагани понякога на сградите и на старите крепости, за да ги предпазват от кацащи птици. От двете ѝ страни, бяха вградени две брадви, заради които горната част на плоскостта ѝ беше оформена по нестандартен начин, така че да се направи място на главите на брадвите, които заменяха липсващите парчета. Дръжките на брадвите бяха белязани с червена боя, която приличаше на отпечатъци от пръсти, оставени с кръв.

До една уникална скулптура беше поставен лист хартия с напечатан на него текст и книга с произведения на Димчо Дебелянов. Скулптурата се казваше „Люлка с муза”, беше посветена на Димчо Дебелянов и дело на художника и скулптор Ангел Станев. От листа хартия разбраха за дългия спор, който е предизвикала сензационната творба при представянето си и първоначално категоричния отказ да бъде приета. Още един млад гений, отхвърлен от порядките и ограничеността на академизма. И то именно на този академизъм, който има претенциите да търси и да се застъпва за оригиналността. Случай, който може да докосне всеки млад човек, не само поради множеството си прояви и повторения в многовековната история на изкуството, но донякъде и заради близостта си с всеки човек, чиито възгледи са останали недоразбрани от някого, било то и от даскала в училище. В случая на Ангел Станев, обаче неговият талант не е останал недооценен. Скулптурата му е приета след подкрепата на Светлин Русев с думите: „Мисля, че щом младият скулптор е имал смелостта да направи тази творба, журито трябва да има смелостта да я приеме.“

Специално внимание обърнаха и на една изгоряла картина в съседство, чиито автор е Георги Баев. Дали картината е била изгорена умишлено или случайно, не се споменаваше. Осмелиха се да предположат, че е било умишлено като акт на някакво неразбираемо и авангардно изкуство. Залите не бяха празни, хора от най-различен тип, бяха дошли да отдадат вниманието си на изложената колекция.

След втората зала имаше и една по-малка трета зала, в която бяха окачени исторически документи относно изложби, описания на събития и извадки от статии, както и някои по-малки картини и графики. Един от документите разказваше за голямото внимание отделено на българския емигрант-художник Христо Явашев в парижките печатни медии през 1985г.

Бяха изминали няколко часа преди някой от тях да погледне часовника си. Вече беше след 18ч. Иван се изненада и тичешком напусна галерията.

***

Когато вечерта се прибираше към дома си, Иван мислеше за съдбата, пред която бяха изправени редицата творци на миналия век, възпирани от себеизява и намерили място на творчеството си след дълъг бунт срещу рестрикции и идеологически направления. Спомняше си поредица от скици на портрети, които взаимно си бяха правили поредица художници по време на престоя им в затвора и които също бяха поместени в изложбата. В съзнанието му гърмяха думите на младата художничка, с която току-що се беше разделил. Във връзка с изложбата тя беше цитирала част от произведение, чиито автор той не си беше признал, че не може да си спомни:

*„Нека пламне земята за пир непознат,
нека гръм да трещи, да руши!
Барикаден пожар върху робския свят!
Ураган, ураган от души!…”

Когато се прибра, му се искаше да си отговори на някои от въпросите, които си беше задал през изминалия ден и се зачете в различни статии. Първото име, което Иван се сети да потърси беше това на Маргарит Цанев–Марго, чийто живот, както се оказа, приключва само на 24 години – възраст близка до неговата собствена. Още млад той губи и двамата си родители. Изключен е от Академията, защото си пуска брада в символ на скръбта си, поради смъртта на майка му. За краткия си житейски път, той остава голямо количество творби – и днес символ на репресивното време, в което е изживял живота си. Време, в което не е познавал свободата на творческата изява, както имаме възможност да я опознаем днес. Въпреки това, мисълта на този човек не е могла да бъде възпряна, а свободата на тази мисъл е изумителна. Но въпроси като „какво изкуство ще остане от нашето поколение, за да разкаже за нас след смъртта ни?” все още бяха далечни на мисълта на Иван.

Друга статия споменаваше изгорялата картина на Георги Баев, която е била изгорена с цялото му ателие, защото е говорил срещу властта. За други от имената, които потърси информация, изобщо не успя да намери. А творчеството на някои бунтари, остава неизследвано и до днес.

Снимки на любимата му картина – тази на Иван Петков, фигурираха само във връзка с настоящата изложба. Освен тях другаде той не успя да намери нищо за картината. Преди този ден, човек като него, който „хабер си нямаше от изкуство” не би и подозирал за нейното съществуване. Много българи могат да назоват имената на световно известни чуждестранни сюрреалисти, но колко знаят името на Иван Петков?

DSC_0058

*Миниатюра от стихотворението на Христо Смирненски „Юноша”

ЛИЛИЯ ИВАНОВА

#Артинерер: Квадрат 500
София, 1887 Това е бъдещият център на София. Тази част от столицата, която след много десетилетия ще наричат историческия център.
Read more.
артинерер , nasneychev.com
#Артинерер: Национален политехнически музей
Изложбата „Киното: магия и техника”, посветена на 120 годишнината от първата кинопрожекция в България може да бъде разгледана до 19
Read more.
#Артинерер: Музей за история на София
„Расте, но не старее”. Това е София. Столица от 1879г., носеща името на една от най-старите църкви в града, построена
Read more.
#Артинерер: Софийска градска художествена галерия
Героите и ситуациите в този разказ са несъществуващи и всяка връзка с реални лица е случайна. Изложбата е реална и
Read more.