#RILA14 | Project RILA 2014

Рилският манастир е един от най-значимите културни паметници в България, символ на България, включен в списъка за световното наследство на ЮНЕСКО.

#RILA е ежегодна експедиция на студенти от първи курс под мотото “Докоснах Рилски манастир“, която обхваща няколко дисциплини – старобългарска литература, старобългарски език и антропология, архитектура и др. Главните цели на това теренно проучване са да се разширят знанията, да се анализират наблюденията над студентите, които посещават манастира за първи път и да се направи иновативна международна визитка на културния паметник чрез тематични задачи с творческо мислене, които ще бъдат качени тук и преведени на няколко езика. Спонсор на този проект е Националното представителство на студентските съвети.

choice

Преживяване в Рилския манастир. Това е място, носещо тайнствена енергия. Чувстваш се жив и същевременно незначителен. Незначителен сред такава значима и свята обител. Комбинацията от природни и духовни богатства е безценна, а преживяването – неописуемо.

Енергията се усеща още по пътя към манастира, когато около теб оживява цяла природна картина. Въздухът е чист, а музиката, която се носи около теб, идва от най-различни диви птици, живеещи в околността. Можеш да видиш, както балканска чучулига, така и да прелита сокол скитник. Тук човек и животно не само живеят в хармония, тук се прекланяш пред могъществото на земни и неземни сили.

В Рилския манастир винаги има туристи. Дори и в лоши климатични условия ще намериш някой дошъл да се помоли за здраве на цялото семейство. Въпреки многобройните групи, посещаващи това свещено място, винаги има момент, когато оставаш насаме със себе си и Бог. Самият манастир излъчва устойчивост и сила, като същевременно може да се усети и смирението на стотиците миряни, посещаващи мястото. Това чувство за сигурност, което се създава, щом застанеш в центъра, е символ на християнската вяра, запазена благодарение на множество видни духовници, един от които е Иван Рилски. Разположението на манастира е такова, че слънчевата светлина спокойно си проправя път през всеки прозорец и край всяко едно ъгълче. Символиката присъства, дори и в този случай – светлината на словото, която е способна да огрее със златните лъчи на знанието, дори и най-тъмната душа.

Централният храм „Рождество Богородично” приветства миряните с богато украсени стенописи, привличащи със своите цветове. Тези живи картини обаче имат много по-дълбоко значение, с което всеки трябва да се запознае. На пръв поглед пъстри стенописи, а в дълбочина – истории от Сътворението и Божии закони. В самия храм стените продължават да разкриват вековни библейски послания. Влизаш прекръствайки се три пъти, като така отдаваш почит на Светата Троица. В храма е мястото, където усещаш най-силно Божието присъствие и въпреки хората около теб, оставаш насаме със себе си. Могат да се доловят невероятното спокойствие и хармоничността, идващи от специфичната светлина на свещите. Забелязват се различни хора, които обаче правят едно и също нещо – прекланят се пред Божията сила и отправят лична молитва. Интересен е фактът, че в Божия дом всеки е равен и това се усеща, щом се огледаш и видиш как бедни и богати, стари и млади са обединени от християнската вяра. След запалване на свещ , излизаш от храма, отново прекръствайки се три пъти, с лице към олтара. На излизане може да се забележи, че не всеки мирянин познава християнските обичаи и не е наясно какво трябва да се прави в църква. Въпреки това фактът, че са дошли в Божия дом, говори за силно влияние на християнската святост и вдъхване на надежда, дори и в най-трудни моменти от живота.

Южно от основния комплекс на Рилския манастир се намира гробищната църква-костница „Въведение Богородично”. Пътят до нея е покрит със зеленина и придружен от буйния танц на Рилската река. Усеща се невероятно спокойствие и приятна тишина. Противно на всеобщото мнение, че костниците и гробищата трябва да са страшни и покрити с тъмнина, „Въведение Богородично” излъчва хармония и светлина. Причината за това е природната картина, която обгръща всичко наоколо и съживява всеки един нюанс на сивото. Мястото всява респект и човек усеща в сърцето си, че трябва да се поклони пред всички братя на Рилската монашеска общност. Това пространство е свещено и всяка една помисъл, свързана със страх, че си в близост до костница, изчезва, защото тук са погребани Божии избранници, служещи само на Твореца и на Божествената светлина.

 Не много далеч от Рилския манастир се намира и <strong>пещерата</strong> на Иван Рилски. Пътеката  до нея  е послана с препятствия от камъни и стръмности, което символизира трудния път на светеца в своето свещено дело. Обгърнат от зеленина и живописна гледка, човек се чувства уравновесен и спокоен. Тук се осъществява връзката между човек и природа. Осъзнаваш могъществото на Майката Земя и че ти си част от нея. В пещерата се чувства силна енергия, идваща от свещеността на мястото и многобройните миряни, идвали през годините да се помолят и да се прочистят от греховете. Това е един своеобразен храм, разказващ миналото на историческа личност, като Иван Рилски. В пещерата е тъмно, като има възможност да се запалят няколко свещи на мястото, където той е спял. Пролуката, през която се минава, символизира <strong>природната утроба</strong>, от която всеки един е произлязъл. Смята се, че който успее да се промуши през дупката в скалата на пещерата е праведен. При вида на тясното пространство у много хора се създава неприятно усещане, че не биха могли да преминат от другата страна. Застанал пред отвора си задаваш въпроса „Грешен ли съм?”. Доста хора приемат това предизвикателство с усмивка, но всеки се досеща за прегрешенията в живота си, щом дойде неговият ред  да премине. Преодоляването на това изпитание е придружено от трудно изкачване и неудобство от тясното пространство. Излизането за едни е по-лесно, за други – не чак толкова, а може би това зависи от греховете на всеки човек? Щом пропълзиш от другата страна, усещаш невероятно облекчение. Преживяването е равностойно на катарзис, на душевно пречистване. Отначало си замаян от еуфория, но след минути чувстваш покой и енергия, подарена ти от това свещено място. 

 Тръгваш си от Рилската обител зареден и с нови емоции. Докоснал се до вековната история, ти вече пазиш това <strong>вълшебно</strong> място в сърцето си. От тук насетне, щом чуеш за Рилския манастир умът и душата ти ще си припомнят този ден. А ти ще искаш да се завърнеш, за да станеш част от свещения съюз между Земята и Небето, за да се преродиш отново! 


ДАЯНА БОРИСОВА

logo_png

Хрельовата кула. Това е една внушителна сграда, която всява респект с височината си, а когато влезеш вътре и със студенината си. Пристъпването започва с изкачването на дървени стъпала. Влизайки в помещението на първия етаж те побиват тръпки от вида на място, което е било използвано за тъмница. Дупка с решетка, абсолютен затвор, място за изтезание, над решетката има верига, която сякаш още повече всява ужас.

Когато тръгваш към втория етаж си посрещнат от високи стъпала, те са тесни и изкачвайки се по тях се допираш до влажните и студени стени. Внимавайки да не се спънеш и да не полетиш обратно надолу си стъписан от гледката, която ти разкриват малките прозорчета на кулата. Точно от втория етаж на прозорците има решетки, но се виждат кулите на манастира. Колкото по-нависоко си изкачваш по стръмните стълби, толкова по-прекрасна картината. От последните етажи се вижда зелената гора и под нея върховете на малкия манастир. На последния пети етаж, където е и параклисът, дъхът ти спира от това което виждат очите ти. Заглеждаш се през прозорец и ти се струва, че можеш да събереш всичко на дланта си, направо ти се иска да се протегнеш и да докоснеш гората, и тогава осъзнаваш, че те дели стъкло.

Вторият етаж се обозначава като сервизно помещение заедно с третия, а четвъртия е за отдих. По стените има различни копия на стенописите от параклиса от петия етаж. За разлика от другите етажи на петия е сравнително светло и не се усеща вече така смразяващата хладнина. Може би, защото си загрял от изкачването на стълбите. Петият етаж на мен ми се стори като лабиринт – минаваш, обикаляш, завиваш, връщаш се, разминаваш се с тези, които са след теб. Тук е в параклисът „Преображение Христово“ с необичайна иконография. В източната част на параклиса е запазено най-старото изображение на Иван Рилски.

Слизането надолу по стълбите това е истинската тръпка и тогава вече започваш да се страхуваш, дали няма да останеш някой от пленниците на кулата, спъвайки се. Излизайки навън, усещайки по-топлия въздух, се замислих за момент за начина на живот, който всички ние водим. Макар да е с всички удобства и технологии пак сме на светлинни години разстояние от хората например, които са живели в подобни кули. Но разликата само в начина на живот ли е, или и в начина на мислене?

СТЕФАНИ СТЕФАНОВА

choice

Какво е първото нещо, което човек гледа, когато отиде до Рилския манастир? Обикновено това е изяществото на манастира с неговите прекрасни стенописи. Второто нещо, което се забелязва е природата. Това поне важи за мен. Обграден от купища божествена зеленина, манастирът е прекрасно място, където да прекараш дните си. И силно впечатление ми направи това, че въпреки огромното количество зеленина, обитателите на божията крепост са поставили цветни градинки по всички страни на манастира. Цветя. Сякаш само те са липсвали на това място.

Забелязали ли сте колко пищни са цветните стенописи на църквата, намираща се централно в манастирската обител? Заглеждали ли сте се в изяществото на иконостасите? Гроздови чепки, листа и цветя. И тук-там някой представител на животинското царство допълва божията обител. От всички страни ви обгръщат изображения на божиите дела. И всяко детайлче, което забележите кара манастирът да разцъфне във вашето съзнание, като едно красиво цвете. Цвете, дарено ни от Бог, за да се доближим максимално до него и творението му – себе си.

РАДОСТИНА ПАВЛОВА

logo_png

България е късче от небесния рай. Толкова огромно природно богатство на толкова незначителна площ. Събраните и взаимодействащи си природни и антропогенни ресурси на тази величествена страна привличат туристи от целият свят, а българските ги изпълват с гордост. Рилската обител, обаче не е просто географска забележителност, музейна атракция, антропогенен туристически ресурс, тя е свещено пространство. Велико и съкровено.

Още пред входа на манастира, още с първата глътка въздух, се чувства свежестта, нетърпимостта от първата срещата с Рилската света обител. Трудно е да се изрази с думи колко бавно и трудно мина времето, докато слушах въведението в нашата експедиция. Дори и не слушах, постоянно се оглеждах и надниквах през входната врата. Първото, което ми направи впечатление бяха стенописите още пред портата на манастира. Имах чувството, че мога цял ден да стоя на пейката, намираща се точно под един неповторимо величествен стенопис, и да анализирам видяното. Но уви нямаше как да ми стигне времето за това уединение.

Тръгнахме. Минах през вратата и се озовах в сърцето на множество страхотно изрисувани стенописи. Но когато съзрях мощните каменни стени и железните двери почувствах изключителна сигурност. Сякаш може да ме защити. Природата сякаш беше събрала на едно място всичкото си многоцветие. Убедих се в истинността на многото нюанси на зеления цвят. Нито жълтото, нито бялото, нито един от останалите цветове не може да бие по величие зеленият цвят. А прекрасната планина, фон на манастира, така величествена, с погълнати от мъглата върхове. Вековният бор, прострял клоните си близо до стените на манастира. Прекрасно усещане, сякаш си в друго измерение, не случайно не един или двама автори са възпявали величието на манастирската обител.

На където и да се обърнеш каменните плочи запазили в себе си вековната история, сякаш те прехвърлят в онова време. Започваш да си представяш многобройните тълпи от поклонници, пищните тържества, монасите. Главната църква „Рождество Богородично”, разположена на централно място в двора на манастира, беше изрисувана отвсякъде. На където и да се обърнеш стенописи. Мирисът на тамян сякаш пречиства душата ти. Спокойствието, с което се изпълваш още с влизането в църквата е необяснимо за мен. Забравяш всички грижи и се заглеждаш, сякаш минути в една и съща точка. Златната дантела на олтара в която се бяха преплели крилати птици, ангели и слънца ще остане винаги в съзнанието ми. Величието на този прекрасен олтар, разбира се и вълнението от мигът, в който бях пред кивота на светия Рилски закрилник, за да се докосна за първи път до Нетленността и Безсмъртието. Невероятен е почитът, който изпитвах към светеца. Бях истински поклонник.

В душата ми винаги ще се запази тайнственият аромат на празничния храм. Заселиха се в нея величествените образи на многобройните светци, мъченици и воини, които ме гледаха от стените на светата обител. Пречистването, което изпитах след посещаването на това свещено място, ме зареди с нови и чисти сили за живот. Почувствах се чиста от всички черни и мръсни житейски моменти.

Като малка съм посещавала Рилския манастир, но определено не по този начин. Възрастта, зрелостта и до голяма степен знанията получени по доста дисциплини от моя студентски живот през изминалата една година, ми дадоха възможност за едно пълноценно докосване до това сакрално пространство.

ВЛАДИМИРА ВЛАДИМИРОВА

choice

На мястото, където мнозина са потърсили уединение с Бог и пряк път към общуване с него, и ние успяхме за миг да се откъснем от хаоса на светския живот. Потапяйки се в атмосферата на Рилския манастир, мислено се върнахме назад, когато по тези места е живял като отшелник св. Иван Рилски. Така едва ли не съпреживяхме част от неговите усещания. Не само самият манастир, но и природата, която го обгръща ни кара да забравим за всички странични проблеми, да се влюбим в това място и изцяло да се отдадем на преживяването. Може би частица от нас е останала там, заедно с желанията, които всеки остави. Дори и да не се чувстваме променени или да не го съзнаваме, всеки научи по нещо за другия през това пътуване. Важното е, че до някаква степен сме по-обогатени и това оставя ярка следа в съзнанието ни.

ДИАНА САВОВА

logo_png

Величествена планина е тази,
дето отшелникът я е избрал, за да го пази!
Заради мощната прегръдка на огромните скали
или заради тайнствената сила на вековните гори!
А може би заради полъха на нежния ветрец,
изпратен от Бога да носи блага вест!
Или заради тази буйна, огнена река,
магически докосната от Божията ръка.
Чуй гласа и шепне тя: отвори сърцето си за доброта!
Нека блесне огнената светлина
и озари лицето ти с топлина!
Чуваш ли я, в тази тиха и спокойна нощ
вълшебната вода разказва за Божията мощ!
Тя нашепва, а аз слушам я с интерес.
Затвори очи и ще чуеш медения и гласец.
Тя ще ти разкаже за отминалите дни,
по-далечни и от тези на нашите праотци!
Невъобразима сила има в тази водна планина,
но само чистите сърца черпят от вълшебните и блага.
Само онези, които виждат със сърцето си, а не с ума,
успяват да поемат по пътя към знание и доброта!

ГАБРИЕЛА ДАГАНОВА

choice

Рилският манастир и София, градът, светът, който сме свикнали да обитаваме, се различават коренно. Имат малко допирни точки, контрастът е силен, ярко изразен. Дори само нагледно пространствата се разминават в много отношения. Сякаш са две измерения на един и същи свят, алтернативни вселени, които пряко се докосват една-друга. Които всеки може да достигне, да навлезе в атмосферата им, да стане част от нея за час, два или повече и след това да се завърне към обичайните си живот, навици и поведение.

Усещането, което те изпълва, е неповторимо, не е като да отидеш на кино, разходка или на театър. Друго е, по-специфично, по-небитийно, по-необичайно. Феноменално даже – колко често се случва на един обикновен човек, потънал до шия в своето ежедневие, препълнен график и задължения, да посети едно толкова наситено с емоции, история и вяра място. Рядко, почти никога. Спокойствието, което те обзема, е първоначално странно, признавам. Хората сме отвикнали от това състояние на духа, в което не трябва да се тревожим за нищо, да мислим за това какво ще се случи и да анализираме ситуациите, в които биваме въвлечени ежесекундно. Хаосът и безпорядъкът на града са отшумели, почти забравени, обстановката почти буквално те омайва. Природата е скрила това малко кътче от останалия свят и той няма власт над него, не е успял да го обремени и съсипе. Умората от ранното ставане, безумно дългото пътуване, което толкова много те е отдалечило от зоната ти на комфорт, че вече дори не знаеш какво бе чувството да ти е удобно – всичко това е останало на заден план, превъзмогнато е, отминало е, без да усетиш. Вече не ти се спи, не те боли главата, не те дразнят толкова много всички малки неща, които обикновено те нервират до неописуемост. Умът ти се изчиства от всякакви мисли, въпроси и притеснения. Времето сякаш е спряло, няма власт над теб вече, не те притиска и притеснява, както обикновено прави.

Природният масив е обгърнал манастира, скрил го е в дебрите си и той се е превърнал в неизменна част от него. Приютил го е, свикнал е с него. Изглежда естествено, правилно, завършено. Да си представим един манастир в центъра на София например. Противопоказно е сякаш, градът е едно ужасно мръсно място, буквално и не само. Градовете са пълни с неправди, грозота и цинизъм; следват обществени норми, които често заобикалят морала; хората са толкова стресирани, все бързащи и вечно закъсняващи, че не биха успели да усетят всичко по начина, по който ние успяхме.
Всичко може би звучи преувеличено, като агитация или някаква безплатна реклама, а идеята бе друга. Самото усещане, когато прекрачиш прага на храма, видиш всички стенописи, които още отвън са привлекли вниманието ти, запалиш свещ, влагайки една огромна доза надежда и любов, всепоглъщащо е някак. Цялото ти съзнание се настройва на една много специфична честота, сетивата ти започват да възприемат всичко по различен начин. Разумът за пръв път отстъпва, не се опитва да анализира и предвиди случващото се, не се усъмнява, а просто приема това светоусещане, което не познава. Откъсваш се от дома, хората, себе си даже. Оставяш се да те обземе едно усещане, което досега си отричал и над което си се надсмивал даже. Но там, за малко, намираш някакъв душевен мир, който досега ти е убягвал. Ако си позволиш да го усетиш – ако позволиш на логиката, съмненията и предразсъдъците да отстъпят крачка назад.

И колкото повече се отдалечаваш от манастира, толкова повече забелязваш разликата между света, в който си свикнал да живееш, и онзи другия – отвъд хълма, в който не важат познатите закономерности и нрави, в който хората изповядват други ценности, който безкомпромисно разделя доброто от злото и който страни от правилата, които деморализираното ни общество ни налага като единствена алтернатива.

ПЕТЯ КРЪСТЕВА

logo_png

Бях спала около 3 часа предната нощ, което е и причината да не издържа повече от 15 минути в автобуса преди да заспя. Съответно не станах свидетел на много от гледките по пътя. По някое време някой сподели, че е видял щъркел. Огледах се, но както всеки път тази година се разминах с късмета да го видя.

В Рилския манастир още с влизането очите ми започнаха да забелязват все повече и повече изображения на животни – всяко едно символизира нещо. Главно преобладаваха птиците. Между терасите на сградите, като за начало, бяха изобразени няколко различни вида. Всеизвестно е, че птиците са символи на божествената същност и на небето…

На влизане в църквата, точно преди да минем през вратата, надигнах глава и забелязах нещо като календар – с написани в кръг месеците от годината. Над всеки от тях бяха нарисувани или животни, или хора, изобразяващи зодиакалния знак за месеца.

Обикаляйки храма, се натъкнах на още много изображения на птици, фонтан с главен акцент птици: бели, черни, а отгоре – най-важната – златната, чуруликаща към гората сякаш. Не мога да пропусна и летящите коне (пегаси май се наричаха в митологиите), които превозват Господ. Има нещо толкова вълшебно в това изображение. Разбира се, в тези безброй много картини, изрисувани по църквата, присъства немалко и подземния свят. Дяволът и греховете – ясно негативно изобразени. В една от тези творби дяволи придърпват с въжета нагледно заможни мъже към ада. Около тях обаче има животни, подобни на свине, от чиито усти/зурли излизат протегнати към дяволите ръце. Зловещо изображение, за съжаление необяснимо добре за мене. А може би хората са се превърнали в мръсни животни, когато са се запътили протягайки ръце към ада? Малко по-надолу до тях е и подводния свят. Той изглежда спокоен, водата е пълна с най-различни риби, включително и октопод. А морската жена излъчва блаженство, държейки в ръцете си кораб. Господарката на морето навярно се справя добре с управлението на рибите и водите. На следващо изображение кучета ближат краката на полугол мъж с цел навярно да ги изчистят. Тези животни винаги са били най-добрите приятели на човека…

И някъде там по стените е и белият гълъб. Извисен. Влизайки в църквата той отново е там – гълъбът – почти навсякъде, щом започнеш да го търсиш. В храма, около мощите на Св. Иван Рилски както и на още толкова много места, които човек обикновено би подминал, има изваяна величестена птица – гълъбът. Той е символът на светия дух. Затова и в изображенията е чисто бял, затова е възвеличен. А на пиедестала, където застава попът, за да чете, и на най-високото място, точно над мощите на светеца, разперил криле и вдигнал поглед към небето – орелът. Защото той носи символиката на мита за Св. Иван Рилски, превърнал се в орел, който или чиято душа от манастира полита нагоре към Рила (след смъртта си). Образът му не напразно присъства навсякъде.

Някъде там, потънала във въображението си за намеря повече видове животни, забелязах лъвовете, изваяни точно като от българския герб, дракони… Точно под свещниците, пък, за крака бяха изваяни лапички и малки полегнали лъвове. Нагоре, под кръста, има изваяна ламя – символ на излизането от хроничното пространство. И погледът ми продължава да среща птици. На едно място повече сякаш се готвеха точно да полетят. Ако забравим за момент, че те не са живи и че не издават звуци, аз бих предположила, че издават жален писък към небето, пълен с надежда да ги прибере.

Посетената Хрельова кула също беше белязана със символ от животинския свят, а именно – почетният лъв, може би пазещ убежището. На другия вход към манастира, ни се откриха други пазители : лъв и елен, изрисувани на високо. Впечатляващо голямото присъствие на животни ме изуми. Колко ли пъти съм разглеждала даден обект, без наистина да го виждам! Този път беше изключение – успях да забележа малките неща. Навярно могат да се изброят безброй истории и символики за всяко едно животно, присъстващо като изображение там. Навярно и аз съм пропуснала да забележа всичките. Но получих много.

На път към София по пътя срещнахме два диви коня, магаре, котка и кутре. Свободни животни, нечували за немотията на градските „диви животински обитатели”. Малките къщички с пушещи комини, зелените поляни и майката планина, прегърнала с мощните си ръце всяко следващо село, предпазват всички живи същества от онова другото, от което ние, студенти и лектори, се опитахме да избягаме за ден, дошли на гости в планината. Тези животни бяха различни от другите.

ЛОРА-МАГДАЛЕНА ПЕТРОВА

choice

Докоснах. Чувствам. Видях. Запомних. И ще помня. Не докосвам за първи път Рилски манастир, но още от първия обстановката ме караше да се чувствам у дома, както и този път. Където и да погледнеш, наслаждавайки се на изумителното и фантастичното, можеш да видиш надписи, които са полезни, поучителни. В най-долната част на църквата са описани греховете. Докато изчетох всичко изписано около църквата и си го превеждах, не мислих как да го анализирам, а защо е написано и каква му е основната цел. Чрез преминаването през пещерата ние се преродихме, пречистихме се. Това означава, че всички описани грехове са премахнати и можем да трупаме нови, и когато се почувстваме виновни, можем да преминем отново през пещерата. Да се пречистим и така все ще бъдем чисти, въпреки причините за вината ни. Словото не показва идеята, че можем да бъдем грешни, но извинени, а как да бъдем по-добри и как да контролираме желанието за грях. Нека бъдем готини, нека сме повече от едни ходещи тела и да уважаваме светите места, които колкото и да се правим на модерни и невярващи, не можем да отречем, че те имат специална сила и докосват дълбоко в душата всеки, който ги е посетил.

АТАНАС НЕЙЧЕВ

logo_png

Бих казала, че ако някой реши да отиде до Рилския манастир, то първо трябва поне за малко да забрави за всичките си проблеми, и второ, трябва да отиде с подходяща компания. Да отидеш до манастира е едно хубаво и незабравимо преживяване. Чистият въздух, спокойствието и красотата на това място те изпълват с хармония. Важно е с каква нагласа отиваш в Рилския манастир, но още по-важно е с какво чувство ще си тръгнеш от там.

Радвам се, че нашето пътуване се осъществи в крайна сметка. Аз изкарах един прекрасен ден. Сигурна съм,че и за колегите е било интересно да отидат там, да разгледат и да чуят историята на всяка рисунка, всеки надпис. Убедена съм, че точно компанията на моите колеги направи това приключение още по-интересно за мен. Всяка експедиция ни сближава все повече. Да отидеш с тях, където и да било, е равно на забавление и дълги разговори. Въпреки че сме много хора в специалността и че сме много групи, това не ни е попречило досега да изкараме приятно заедно и просто да изживеем всеки миг тук и сега. Имайки предвид че имаме и хора, които са си много близки приятели и такива, които са влюбени, ни прави още по-близки. Освен колегите ми, с нас бяха и някои от любимите ни преподаватели. Те също бяха любопитни и снимаха всичко, което им се видеше по-интересно. Това, което ми направи впечатление е, че имаше и много туристи, които бяха дошли да видят манастира.

За себе си ще кажа, че и за миг не съм била предубедена за това пътуване. Исках от много време да посетя Рилския манастир и се радвам, че това мое желание стана реалност и че отново преживях прекрасни емоции с тези хора. Рилският манастир е хубав и те зарежда с положителни емоции, откъдето и да го погледнеш. Аз съм правила преходи в Рила, и когато покоряваш връх Мальовица, тази възхитителна гледка отгоре те мотивира още повече да опознаваш природата и красотата на България. Когато разглеждаш манастира отвътре, получаваш повече знания за делото на Иван Рилски и като цяло на светците, и се чувстваш духовно обогатен от емоции, които можеш да помниш доста дълго време след това. Както е казал Вазов в своето стихотворение – „Сега съм у дома – не съм тук странен гост.”Докато бяхме навън видяхме няколко кучета и котки по етажите. Това място е гостоприемно за всеки.

В манастира прекарахме достатъчно дълго, за да разгледаме, да запечатим спомените и дори да пробваме вкусните мекици, които се продаваха отвън. Времето също беше благоприятно. Заваля, чак когато си тръгвахме. Отидохме и до пещерата, където е прекарвал Иван Рилски. Там оставихме нашите желания, разгледахме вътре и после излязохме успешно, макар и с леки затруднения. Нашето пътуване беше съчетание на полезното с приятното. Научихме много интересни неща и си прекарахме незабравимо. Това беше първата ни еднодневна експедиция в първи курс с цел теренна работа и опознаване.

За всеки българин е хубаво да посети поне веднъж Рилския манастир. Това е най-старият манастир и най-големият в България. Той е с богата история, а е и значим културен паметник, включен в списъка за световно наследство на ЮНЕСКО. Всеки преживява по различен начин престоя си в манастира, но важното е да отидеш там, да видиш и чуеш, за да се почувстваш поне малко в хармония със себе си и природата.

ВЕРОНИКА СТОИМЕНОВА

choice

Над небето
истинско небе
в златното светило на
простора –
вътре в мен
преражда се дете
и разпалва се в обятието
на Бога…

Като стъпка
с вятърен подскок,
като полет бурен в искрата,
като дума – истински урок,
да напомня,
да напомня Небесата!

НИКОЛАЙ ГЕНОВ

logo_png

Преди няколко дни имах уникалната възможност да посетя за пореден, трети път Рилски манастир. Това е най-невероятното и уединено място, което съм посещавала. Там има толкова много положителна енергия, тя те обвзема и те кара да се чувстваш по близо до Бог и до самия себе си. Замисляш се над живота и заобикалящият те свят. Чувството не може да се опише с думи, трябва да се преживее – дъхът ти спира, а сърцето ти бие ускорено. Започваш да си даваш сметка, че само Бог може да те съди и вярата ти в него може да ти помогне. Когато си в Рилски манастир, всъщност се намираш в един друг далечен свят, на едно различно място далеч от всичко покварено и нечисто! Вечерта след като се прибрах от светата обител си дадох сметка, че това е бил най-спокойният и смирен ден, който съм имала от много време насам. Съзнанието и душата ми бяха освободени и пречистени от всички тревоги и неволи. Това беше денят, в който бях най-близо до Бог и най-вече до себе си, и близките си, макар и на видимо или невидимо разстояние. Докоснах Рилски манастир, за да ме докосне той и да достигне до най-дълбоките и съкровените ми мисли и чувства, и съм безкрайно благодарна за тази възможност. Досега не си бях давала сметка за това, защото предните два пъти, в които съм ходила там са били, когато съм била дете… Сега е различно, вярата и надеждата на това чудно място ме докоснаха и ще оставят белег върху мен завинаги!


ХРИСТИНА ИВАНОВА

choice

Тълковният речник дава значение на думата „врата“ така: приспособление, което служи за отваряне и затваряне на отвор в стена, ограда, през който се влиза и излиза. Вероятно всеки човек, на когото се каже тази дума, първо си представя входната врата на своя дом. Това е напълно нормално, напълно естествено. Разбира се тази дума може да има хиляди преносни значения, да образува и други аналогии, да се чете различно в даден контекст. Използваме я толкова често, че дори не се замисляме. Дума от бита, от ежедневието, чиято материална функция сме трансформирали по-скоро в нещо, което дистанцира, отколкото в нещо, което отваря възможност. А вратата, преди всичко друго, прави именно това – отваря се.

Когато човек посещава дадена местност, забележителност, историческо място, национален туристически обект, свят манастир, Божий храм или друг монумент от подобен тип, не се замисля какво точно ще се разкрие пред него. Често той присъства там само като турист, любител, просто посетител, наблюдател. Вижда неща, които невинаги може да си обясни, да разбере, в които трудно може да вникне. Няма значение дали е местен или чужденец, дали разбира езика, или не, той присъства. Има само едно единствено нещо, което е от значение – какво ще почувства и какви емоции ще породи мястото, паметника или сградата пред него.

Рилският манастир, още от Х век, се превръща в един от най-значимите културни паметници за България. Историята му може да се прочете на десетки езици в интернет. Не тя е обект на темата. Но не може да не се спомене фактът, че като символ на България, манастирът е едно от най-свещените за българина места. Навярно няма българин, който да не го е посещавал поне веднъж в живота си. Спокойствието, което създава това място, е изключително. Атмосферата, въздухът, възприятията – всичко е различно и неповторимо. Отивайки за втори път (първи съзнателен), пред мен се откриха нови, специфични, интересни и красиви усещания. Визуалната ми представа за манастира коренно се промени. Има само един начин, по който мога да опиша това място. И той е следният:
Човешкото тяло представлява една затворена система. От гледна точка на християнството то е храм на Светия Дух. Всеки манастир е своеобразна общност, дом за монаси или монахини. Той също е една затворена система.

Когато спреш и се изправиш пред стените на Рилския манастир, първото нещо, което грабва окото ти, е едновременно величествената, но в същото време някак смирена, фасада на централния вход. Още преди да си прекрачил прага те облива усещането за духовно, за свято. Влизайки през входа, точно преди да стъпиш в Светата обител, над главата ти се появяват бели рога, в центъра на които има една едва забележима камера. Стъпвайки в двора пред очите ти се открива невероятна гледка – красива църква, средновековна кула, етажите на манастира. И всичко това е едно цяло, оградено, уютно, топло и гостоприемно пространство, пълно със спокойствие. Всяко нещо има своето място, няма нищо излишно. Вдясно от теб се вижда врата, отвеждаща към пощата, вляво са едни от стълбите, водещи към горните етажи, където са монашеските килии, после следва врата, над която има надпис „Манастирска книжарница“. Погледът, въпреки всичко, тегли към центъра на двора, където се намира централният храм от атонски тип – църквата „Рождество Богородично“. Първоначално поглеждаш към куполите, но после очите ти се спират върху входа на храма и изцяло изрисуваните му отвън стени. Тръгвайки към него неминуемо оглеждаш всичко още веднъж. И тогава забелязваш колко много и все различни, странни вратички има в това място. Над някои има надписи, над повечето няма, трети приличат по-скоро на прозорци, отколкото на врати. Но всички си приличат по едно – те са вход към един микросвят, който ще остане скрит за посетителите на манастира, свят, който е познат само на обитателите, на живеещите в тази Света обител.

И тогава аз се замислих за функцията, която изпълняват вратите. Зачудих се на какво ми прилича това място, заедно с чувствата, които поражда у мен, зачудих се защо бих искала да надникна зад всички тези врати, които не са скрити, но остават заключени за очи като моите. Единствената аналогия, която ми хрумна беше, че тази обител е едно своего рода човешко тяло, един храм на Светия Дух. Стените му са външната обвивка, а вътре е душата. Централният храм е сърцето, а Хрельовата кула с параклиса „Преображение Господне“ е мозъкът. Всичко вътре е свързано, точно както в човешкото тяло. А вратите, които няма как да ти хрумне нито къде отвеждат, нито какво се крие зад тях, те илюстрират тайнството на човешката душа. Душата, която има своите странни, непознаваеми кътчета, които само самият човек знае накъде водят и какво пазят зад себе си.

И така дадох отговор на своя въпрос – вратите, които така интригуващо привлякоха вниманието ми, са на пръв поглед една естествена част от манастира, но всъщност те имат функцията едновременно да ориентират накъде е следващото прекрасно място, да водят към него, но и да стоят затворени, да ограничават, да спират. И в двата случая обаче те интригуват, разпалват въображението, провокират. Най-любопитното е, че нито за миг не се чувстваш отправен към изход. Накъдето и да се обърнеш, накъдето и да тръгнеш, всяко нещо отваря към нещо друго, никога не те отпраща.
Рилският манастир е място, което трябва да се посети поне веднъж в живота. За някои един път ще е много, за други ще е малко, но едно е сигурно – един път е достатъчно. Защото веднъж посетил това свято място, никога не ще се почувстваш тръгнал си от него. То остава с теб и в теб.

МАДЛЕН ДИМИТРОВА

logo_png

В момента, в който влезеш в двора на Рилския манастир осъзнаваш, че това място наистина е различно, необикновено. И тогава виждаш, че са превърнали всяко усещане, всяко кътче от комплекса в средство за печалба. Разочароващо е!
Търговците около манастира (а и не само – картинката е същата около всички религиозни средища в България) се възползват от вярата на хората, като предлагат „осветени“ кръстчета, броеници, икони, филакти на неприлично високи цени. Разбира се въпрос на личен избор е дали ще си купиш, но хората се подлъгват от думата „осветени“, защото имат нужда да вярват, че нещо ги пази и закриля. Други пък дават парите си за кичозни дрънкулки с чисто сувенирна цел – за спомен от Рилския манастир?!

Но това ли трябва да ни е споменът от подобно място – боклучета със съмнителен произход? Не е ли по-важно духовното преживяване, откриването на тайнствената красота, която излъчва манастирът? Никак не искам да говоря лоши неща за това място, защото когато си там попадаш сякаш в различен свят, но явно действителността е такава – религията днес е превърната в доста доходоносен бизнес! Но вместо човек да се отдаде на духовно съзерцание, да се слее с енергията на мястото, да забрави забързаното си ежедневие, пълно с проблемите на консуматорското общество, под носа му се навират точно тези проблеми.

Реално погледнато в църквите – откакто ги има – винаги се е въртяла търговия – с индулгенции, със свещи, с човешки съдби; а в магазинчетата отвън – с вяра; предлаганият асортимент никак не е малък… Това е толкова жалко и грешно! И трябва да се замислим, че щом сме превърнали, дори вярата в покупко-продажба, не разрушаваме ли така всичко свято, което ни е останало в този измамен, суров свят?…

СИМОНА КРУШКИНА

choice

Да се докоснеш до това чудотворно място, успяло да съхрани голяма част от българската история, е нещо прекрасно. Съсипван, ограбван, унищожаван и опожаряван, той възкръсва векове наред като вдъхновен феникс на Православието и закриля България с благословията на своя нетленен и вечен Игумен – св. Иван Рилски. Едва ли има българин, на каквато и възраст да е той, който не би пожелал да отведе своите чуждестранни гости точно там. А възхищението и преклонението на тези гости съвсем закономерно го кара да се чувства горд с рода и историята си.

Докосвайки се до това свещено място се чувстваш освободен, пречистен и омиротворен. Поне за кратко можеш да се откъснеш от забързаното градско ежедневие, там в планината, обграден от чист въздух, мир и спокойствие. С това си посещение до храма успях да се докосна и отдам почит и на нещо друго, а именно мощите на закрилника на храма св. Иван Рилски. Това ще бъде едно от нещата, които ще помня с първото си посещение в най-величествения храм, запазен в България.

Не бих се поколебала да отделя време за по-нататъшни посещения на това свещено място – райско кътче, отделено от градската шумотевица, пречистващо и одухотворяващо.

ИРИНА ДИМИТРОВА

logo_png

Най-вероятно няма човек, който да не е посетил Рилския манастир, защото той представлява емблема на българското съзнание, запазило се през вековете. Това място е било средище за укритие на българи по време на османското иго, но и е място, в което християнската религия намира много ярко отражение.

Задачата, която ми бе поставена, не бе никак лека, защото наблюдаването на очите е сложно. Окото е начин да бъде усвоен света около нас. То дава възможността да бъде уловен всеки цвят, всяко движение, всеки отделен човек. С един поглед ние можем да покажем своето одобрение, своята ненавист, своята дружелюбност и т.н. Същото е и с иконите, но, разбира се, сложността е много по-голяма, защото всичко в иконописта има някаква символика. Очите трябва да са благи, защото те са израз на духовната същност на изобразения светец и въобще на дадения образ върху иконата. Има специфични техники, които се използват, за да може да се създаде усещането, че очите на конкретния образ буквално се движат с промяната на нашето собствено местоположение, което безспорно е натоварено със символика, която след това ще обясня.

Един ден не е достатъчен, за да се разгледа цялата иконопис в храма на Рилския манастир. Всяка една икона е толкова различна сама по себе си, но е и също толкова свързана с всички останали в това свято пространство. Още на входа погледът се приковава към вратата, и по-точно, около нея, където са разположени ангели, които са т.нар. пазители на храма. Техните погледи са насочени точно към влизащите миряни в дома на Бога. От гледна точка на символното мислене, тези ангели сякаш призовават отделния човек да влезе в храма, техните очи показват гостоприемство и отразяват идеята, че всеки е добре дошъл в дома на бога, дори и грешните, защото те също могат да намерят своето спасение.

Пред самия олтар на храма са наредени иконите на много светци, на Богородица, на Иисус Христос, както и на светеца, на когото е посветен храма св. Иван Рилски. Ако всеки отправи поглед към някоя от иконите при олтара и се вгледа в очите на тези образи, ще забележи, че те са сякаш истински и много живи. Ако бъде сменено нашето местоположение, но погледът ни остане втренчен върху очите на образа на иконата, ще открие, че очите сякаш се движат и следят конкретния човек. По този начин се създава усещането, че в храма дошлите християни са винаги следени от божествените образи, те са сякаш пазени. В храма човек не може да се почувства сам, след като зорките очи на светците и божеството непрекъснато го следят.

Интересно е да се спомене, че между отделните сцени на стенописите има много тясна връзка, отново свързана с очите. Ако бъде проследен погледът на някой конкретен образ от някой случайно избран стенопис, може да се установи, че този поглед логически препраща към някаква друга сцена, свързана тематично с първата. Ангелите на иконописите винаги следят конкретния човек, защото те са тези, които са изпратени от Бог, за да бдят над хората. На посещаващите храма няма как да не се създаде усещането, че те са предпазени напълно в светото пространство от ангелите-пазители. Това, което е характерно за изобразяването на очите е, че те винаги са изключително реални, сякаш това е истинско човешко око. И това е така, защото образите трябва максимално да пресъздадат своето присъствие и контакт с човека.

МАРИНА ВОЙКОВА

choice

Идеята за Бога като абсолют в Християнството и Исляма в общи линии е една и съща: Бог е безкраен, вечен, отвъд времето и пространството, Творец на всичко видимо и невидимо. И двете религии са монотеистични – твърдят съществуването на Един Бог, който от една страна е Творец на всичко съществуващо, а от друга се намира отвъд всичко съществуващо в метафизически (не-пространствен) план.

За всеки вярващ човек, независимо дали е мюсюлманин или християнин, едно от най-големите удовлетворения е, когато посети Божия дом. Влизайки в него, сякаш усещаш божието присъствие, чувстваш се на правилното място, знаеш и вярваш, че Бог съществува, че е там и не са ти нужни видни доказателства за това, защото ти го усещаш със сърцето и душата си.

Аз съм мюсюлманка и не се притеснявам да го кажа, защото вярвам, че всеки човек има правото да вярва в онзи Бог, който чувства най-близо до сърцето си. Живеейки в държава като България, а несъмнено България е моята родина, aз живея в нея като жена изповядваща Исляма и едновременно, както всички сестри в България се боря всеки ден с неспирните предизвикателства, изпречващи се на пътя ни. И аз като тях живея с преплетени чувства на тъга, болка, радости от случващите се неща в родината ми, каквито и да са те. Въпреки че моите вярвания са различни, аз уважавам и подкрепям вярванията на моите приятели, които са християни. Вярвам, че всеки Божии дом, независимо дали е джамия или църква е изпълнен с много енергия, молитви и спомени. Щастлива съм от факта, че вчера имах възможността да посетя един прекрасен християнски дом, който дори мен накара да изтръпна и да усетя колко много сила и вяра има там. Още прекрачвайки прага на Рилския манастир аз усетих нещо странно. Усетих някаква енергия, нещо което не бих могла да опиша с думи. На някои хора това би им се сторило странно, но аз знам, че е така, защото го почувствах с цялата си същност.

След като видях мощите на св. Иван Рилски почувствах цяла дъга от различни чувства – страх, смирение, уважение, болка. За мен това наистина не беше обичайно, защото при нас няма такива практики. За първи път видях мощите на мъртвец и наистина се разстроих. Удивена съм от това, че в продължение на стотици години тези мощи са били пренасяни на много места и навсякъде са носили своята чудотворна сила. Вярвам, че всяка религия има своите чудеса и знам, че богът, в който вярваме е един, без значение как го наричаме. Искам да спомена един факт, който честно казано заинтригува и мен. Не знам защо, но влизайки в централната част на Рилския манастир аз почувствах едно огромно напрежение, главата ми щеше да експлоадира и наистина не преувеличавам. Дори го споделих с някои от колегите си, но те просто ми се усмихнаха и казаха, че сигурно ми се е престорило, но аз съм сигурна не беше това. Аз наистина усетих някаква сила и се изплаших, определено не се чувствах на място. Нещо сякаш не ми позволяваше да бъда там, а най-интересното е, че излизайки от храма напрежението сякаш изчезна. Звучи странно знам, но съм сигурна, че го почувствах.

Трудно ми е да направя сравнение какво почувствах, влизайки в манастира и влизайки в джамия. Наистина, когато ходя на джамия се чувствам по много различен начин. Усещам някакво удовлетворение, знам, че това е мястото, на което мога да бъда най-близо до Бога и това ме успокоява. Знам, че и моите колеги почувстваха това в манастира, защото вярват в това и няма нещо по-важно от вярата. Тя крепи човек и в най-трудните моменти, няма значение в какво вярваме, важното е да го правим с цялата си същност и това да ни помага да се извисяваме духовно.
Едно разбрах със сигурност, без значение дали съм мюсюлманка или християнка, когато едно място е свято вярващият човек го усеща с душата си, независимо каква религия изповядва. Аз усетих силата на манастира и сега се чувствам много добре, някак си презаредена.

Този ден някак си ме промени, всичко беше толкова красиво и презареждащо. Природата бе толкова запленяваща, а след като се изкачихме до гроба на св. Иван Рилски и минахме през пещерата, в която той е живял толкова дълго съвсем сам наистина се почувствах пречистена. Удивена съм от силата на това свято място, на което бих отишла още много пъти. Заслужава си да се види и най-вече да се почувства.

Колкото и да анализирам или да правя сравнение между Божиите храмове истината е една, човек се чувства най-добре там, където иска да бъде, там, където вярва, че е спасението и няма значение какъв си и от къде си тръгнал, ако днес или вчера, или пък утре ти се чувстваш сигурен на това място и вярваш в неговата чудотворна сила, то ти наистина си вярващ, силно вярващ човек. Единственото условие е да носиш вярата в себе си, тази малка частица от нас, която създава цялата ни същност, защото вярвайки се издигаме на места, непознати за онзи, който не вярва. Това е пътят, с който поемаме към вечността, а именно пътят към Бога.

ФАТМЕ МУСТАФА

logo_png

Мир и тишина – чудно как така лесно на това чуждо място се почуствах като вкъщи. Същевременно така сложно се преплитат културният ред, отдаден на духовността, и дивата природа, която никога не мълчи поради своя екстровертен характер – винаги естествена и винаги явна. Неминуема е усмивката, когато човек си представи как непресъхващата жажда на хората – да споделят по многообразни начини, добавя глъчката на света у този микросвят. Така всичко, което можеш да докоснеш, видиш, чуеш и усетиш със душата, се вплита у човека все едно под великата сила на някакъв гений. А ако човек позволи на този тайнствен сплит да го обладае и запази сетивата и мисълта си отворени, то тогава тайната ще се превърне във извисение и величие. Също както един достоен научен изследовател, подбуден от своето желание, наблюдава и забелязва всичко в най-нищожните детайли, защото всеки един от тях е градивен и дори един липсващ променя представата, което се отклонява от бленуваната истина – откритие.

С тази нагласа слязох от рейса, но още щом се минаха първите минути, дивата ми природа ме поде и станах повече животно, отколкото изследовател. Но природата е дом за всеки, а тази девица ми даваше и въздухът в дробовете ми, и земята под краката ми. Въпреки това първоначалните ми намерения не останаха съвсем занемарени, в това може да се убеди всеки, който чете. Уви времето беше ограничено, а това докосване твърде недостатъчно, за се слея с всичко чудно – постройки, хора, клонки и листа, буболечки и други най-дребни същества, камък, пръст, вода, огън и метал. Затова Рилски манастир, готви се – ще те навестя отново и то въоръжен до зъби. С очите на тила ми, с ръцете извън кожата ми, краката на духа ми, с ума извън ума ми.

КАЛОЯН ПЕТРОВ

choice

Посещението ми в Рилския манастир определено ми направи голямо впечатление. Основното, което ми грабна вниманието още при самото влизане бяха стенописите. Те обхващат цялата външна и вътрешна фасада на църквата. Всеки стенопис изобразява различни сцени.

Църквата „Рождество Богородично” е съборният, централният храм на Рилския манастир. Средновековната църква, построена от Хрельо Драговол и назовавана Хрельова църква“, е съществувала до 1834 г., когато по решение на манастирското братство е била съборена и на мястото и, а вероятно и върху част от нейните основи е построена днешната съборна църква. Риломанастирската църква е църква от т.нар. „атонски тип“. Представлява куполна базилика с пет кръстовидно разположени купола. От север и юг са прибавени два параклиса, посветени на свети Николай Мирликийски и на свети Иван Рилски.

По външната фасада основно се забелязва разделението на Ад и Рай. Адът заема по-малка част от стенописите, но е достатъчно забележим. Цветовете, използвани за изобразяването им са тъмни и достатъчно зловещи, за да изобразят основната му роля и истинския му образ. Изобразени са както бесовете, представени като демони, така и самите грешници, търпящи наказанието си. Душата е представена като голо тяло. Бесовете наказват човека за извършени от него грехове-лъжесвидетелстване, кражба, пиянство, убийство и др. Всъщност не се наказва самото тяло, а по-скоро психическото състояние на човека, извършил греха. Наказва се например баенето, както и всякакви неща, свързани с гадателство и един вид вещерство. В този случай не се наказват само самите гадатели, но и хората, които ходят при тях. Всяко душа понася своето наказание по начина, по който е извършила греха. Демоните, които наказват обаче, са нашите демони. Те са създадени от нас и чрез покаяние ние можем да се избавим от тях.

Други представени сцени са на митарството. При тях душата не е изобразена като голо тяло, а като младенец. Това представяне всъщност показва чистотата и невинността на всяка душа. Дали обаче тя ще бъде покварена зависи изцяло от самия човек. Демоните са един вид митари. Когато не се изпълни човешката част от обета те показват неправдата и наказват за нея.

Демонизацията не заема голяма част от рилските стенописи. Но въпреки това тя е представена, защото е ясно, че както съществува добро и правилно, така има и неправилно. Правдата върви ръка за ръка с неправдата. Човек е изтъкан и от добри, и не до там добри черти. Той може да сгреши във всеки един момент, но трябва да знае, че за всяка грешка се плаща. И всяко действие е равно по сила на него противодействие.

За мен не би трябвало да има човек, който поне веднъж не се е докоснал до тази енергия, излъчвана от това място. Там е място, където може да си зададеш много въпроси и непременно ще получиш отговор за тях, стига само да се огледаш наоколо. Когато човек има вярата в себе си, той няма как да остане равнодушен в тази обстановка и дори да не иска – научава много неща. За мен това беше първото посещение на Рилския манастир, но със сигурност няма да е последното.

МАРИЯ ПЕТРОВА

logo_png

Дали докоснах Рилския манастир? Не знам. Но той определено докосна мен. Както би докоснал всеки, имащ дори бегла представа каква енергия носи Светата обител. Там, където „докосването“ придобива нов смисъл – по-истинен и стойностен.

Едно пътешествие, пренасящо те няколко века назад във времето – време на мъченичество и изпитания пред силата на вярата. Там, в „пустинята“, именно вярата е тази, която е съхранявала идентичността на българина. Стъпвайки пред манастирските порти настръхваш от респекта, който вдъхва величието на Обителта, но истинското осъзнаване е навътре в рилската гора, която крие дома на Чудотвореца Йоан, далеч от суета и съблазни.

Рилският манастир е свято място и за мен, като част от цялата православна общност, оценяваща емоцията, която изпитва християнинът пред нетленните мощи на един от най-ярките образи на земни ангели.

Лично за мен това беше трето посещение на Манастира. За първи път, съвсем по детски, вероятно съм се възхитила от красотата на постройката сред зелената гора. Вторият път, с познания единствено в областта на историята, оцених колко е важно мястото за България. Но едва сега, на третия път, успях да вникна по-дълбоко в дебрите на Обителта и гледайки красивите стенописи, обхващащи цялата църква, чак сега успях да видя. Да отворя очи и осмисля посланията, които всъщност бяха символът на „докосването“.

Обиколката ти приключва, а после се качваш на колата и се връщаш към ежедневието си. Но веднъж „вкусил“ от сладостта на Рила, ти оставаш белязан. Дори да си далеч, можеш мислено да се връщаш. Както пише Херман Хесе в „Сидхарта“, „Вътре в теб има едно място на покой, едно светилище, където можеш да се оттеглиш по всяко време, за да бъдеш себе си.“.

ВИКТОРИЯ ТОНЧЕВА

choice

Обръщали ли сте някога внимание на това как точно държите ръцете си и защо? Ако човек си постави за цел да наблюдава езика на тялото на заобикалящите го, ще разбере много за настроенията му, целите му, дори мислите му. Това беше и моята индивидуална задача на еднодневната експедиция до Рилския манастир – какво изразяват ръцете на хората в различните моменти? Най-силно впечатление ми направи изразяването на емоциите в самия манастир. През 90% от времето си, колегите ми държаха ръцете си скръстени пред гърдите си. Сега ще кажете, че това просто е една удобна поза. Но не… Всеки жест си има обяснение. Обикновено скръстените ръце се тълкуват като неувереност, застрашеност, дори изпитателна преценка. Скръстените ръце изобразяват щит. Хората, които застават така искат да се предпазят от нещо или да се прикрият от нечии погледи, или надзор. Забелязах още един вариант на тази поза, само че ръцете са скръстени ниско долу. Тълкуванието е същото – отчужденост сред останалите хора. Друг забележителен кадър са ръцете на духовните лица. Най-често те ги държат хванати зад гърба си. Този жест несъзнателно демонстрира безстрашие, авторитет, превъзходство.

След най-интимния момент в църквата, а именно мисленото изричане на собствената ни молитва, палецът, показалецът и средният пръст се събират в едно и визуално чертаят кръст върху горната част на тялото ни. Така изпращаме призовка към Бог желанията ни да бъдат изпълнени.

РОСАЛИНА ЛАЗАРОВА

logo_png

Много впечатляващи забележителности могат да се видят и усетят във вдъхновяващата атмосфера на Рилския манастир. Вървейки в стъпките на светци и поклонници живяли преди стотици години чувстваме блаженото спокойство струящо от огромните стени на манастира скрит между дърветата, високо в планината. Въпреки че на пръв поглед изглеждат хаотично наслагани и безредни, за многото ми посещения съм открил, че всеки камък, върху който стъпим е просто една малка частичка от светоста на този храм. Същите крачки, които ние правим, правим по пътищата на най-святите хора, вървели някога по Земята.

А извън манастира, малко по-навътре в планината се крие път, съпровождан с вяра във всяка крачка. Път, изминаван от хиляди хора, търсещи помирение и пречистване в бившите обитания на светецът Иван Рилски. Всяко стъпало, водещо до пещерата в която е живял, е като чели по божията воля издялани от всеки крак минавал някога по него и от простите камъни в гората са се изваяли стъпала – бели и гладки, като от небесна кула. Изкачвах се по тях и си мислих как бог е направил това за да може и най-неспособния да може да се прекръсти в името на светеца.

АНДРЕАН ПЕТРОВ

choice

Когато пристигнеш в една нова държава, всичко ти се струва странно – хората, храната, езикът, начинът на живот. Нищо не е същото и трябва да се адаптираш. Благодарение на Господ не е трудно. Както тялото така и умът ти лесно свикват – предполагам, че е заради инстинкта за самосъхранение. Въпреки това има една част от нас, едно парченце, което живее в лявата част на гърдите, което понякога се притеснява, защото знае, че това ново място е много далеч от неговия дом, от неговото семейство.

Когато дойдох в България, преди почти два месеца, не ми беше трудно да свикна. За щастие срещнах добри хора по пътя, които ми помагаха да се приспособя към този нов живот. Въпреки че мисля, че също заради инстинкта търсех места, които да ми напомнят за моя дом, за топлината на моя произход, да ме накарат да се чувствам удобно. Рилският манастир е едно от тези места. Това, което най-много ми хареса там беше въздухът, който се дишаше: миришеше на върхове, на гора, на влажна земя, на дърва за огрев, на комин. Напомняше ми за неделните следобеди, прекарани с родителите ми, когато се топлехме около огъня в къщата ни в планината. Тази невероятна атмосфера, тази миризма успя да ме върне обратно вкъщи. За момент живеех едновременно в две държави: Испания и България.

Мисля, че дори и да се намираш на другия край на света, можеш да намериш такова място, което да накара твоето сърце да се успокои. Рила ми даде този мир и медитация. Единственото необходимо е да потърсиш, да обикаляш, докато откриеш това място и да се почувстваш, като у дома си.

КРИСТИНА ЛОПЕС ФЕРНАНДЕС /ИСПАНИЯ/

choice

Nas Neychev#RILA14 | Project RILA 2014